Запътих се към църквата. Възстановена по времето на кралица Виктория, тя бе запазила скромността на средновековния си произход. Беше малка и спретната, острият връх на кулата й сочеше към небето, без да се опитва да пробие дупка в него. Църквата бе разположена във върха на чакълестия завой; когато отидох по-наблизо, окото ми бе привлечено от перспективата, която се разкри пред мен от другата й страна. С всяка измината стъпка изгледът се разширяваше все повече и повече, докато накрая пред мен изникна една бледолика каменна маса, която бе Ейнджълфийлд Хаус. И аз спрях като закована на пътя.
Къщата стоеше пред мен под неочакван ъгъл. Пристигайки откъм алеята, човек се озоваваше пред ъгъла й и въобще не му ставаше ясно коя страна е предната. Сякаш къщата е знаела, че трябва да посреща гостите с лице, но в последната минута не е могла да устои на импулса да се обърне и да погледне към еленовия парк и горите в края на терасите.
В резултат на това посетителят не биваше посрещнат с приятелска усмивка за добре дошъл, а с едно студено и враждебно рамо.
Чувството за несръчност се усилваше и задълбочаваше и от други аспекти на нейната външност. Тя имаше несиметрична конструкция. Три огромни ниши, всяка една с височината на четири етажа, изпъкваха по тялото й; техните дванадесет високи и широки прозореца предлагаха единствения ред й хармония на фасадата. В останалата част прозорците бяха подредени без всякакъв ред, всеки беше различен, никой не бе на същото ниво като съседния, независимо дали отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Над третия етаж една балюстрада се опитваше да обедини несъответстващата архитектура в едно цяло, но някъде стърчеше камък, хлътваше частична ниша, неочаквано и не намясто се появяваше прозорец; неразборията изчезваше само за да започне отново от другата страна. Над балюстрадата се издигаше неравен покрив от кули, кулички, бойници и комини с цвят на мед.
Съборетина? Руини? Повечето златисти камъни изглеждаха толкова чисти и свежи, както в деня, в който са били докарани от кариерата. Разбира се, сложната каменна изработка на куличките и бойниците изглеждаше разбита, балюстрадата на някои места се бе изкривила, но въпреки това къщата трудно можеше да се нарече руина. Когато я видях, със синьото небе зад нея, с птиците, които летяха около кулите й и зелената трева наоколо, никак не ми беше трудно да си представя мястото обитаемо и населено с хора.
После сложих очилата си и осъзнах, че прозорците бяха слепи, нямаха стъкла, а рамките им бяха изгнили или изгорели. Онова, което бях взела за сенки над прозорците от дясната ми страна, бяха следи от пожар. А птиците, които се виеха в небето, не слизаха с пикиращ полет надолу зад сградата, а направо влизаха в нея. Къщата нямаше покрив. Това не бе къща, а черупка.
Отново свалих очилата си и сцената се превърна пак в недокоснатия дом Ейнджълфийлд. Можеше ли човек да добие чувството за надвиснала заплаха, ако небето бе боядисано във виолетово и луната неочаквано бе закрита от облаци? Вероятно. Но на фона на днешната безоблачна синева сцената беше съвсем невинна.
Една бариера бе препречила алеята. Към нея имаше прикрепена бележка. Внимание. Опасност. Стойте надалеч. Забелязвайки в оградата връзката, където секциите са били свързани една към друга, аз преместих един панел, промуших се вътре и го придърпах зад себе си.
Заобикаляйки студеното рамо на къщата, отидох пред лицето й. Между първата и втората ниша шест широки ниски стъпала водеха към двойна врата с ламперия. Стъпалата граничеха с двойка ниски пиедестали, върху които стояха две гигантски котки, направени от някакъв тъмен, гладък и лъскав материал. Тяхната анатомия бе така убедително изработена, че прекарвайки пръстите си върху едната, почти очаквах да почувствам козината й и бях стресната от студената твърдост на камъка.
Прозорецът на приземния етаж в третата ниша беше маркиран от тъмните езици на огъня. Кацнала на едно голямо парче от паднала зидария, аз се издигнах достатъчно, за да надникна вътре. Онова, което видях, ми причини дълбоко безпокойство. Имаше нещо универсално, нещо познато в цялата концепция на стаята. Макар моята спалня над книжарницата, моята детска спалня в къщата на родителите ми и спалнята ми при мис Уинтър да бяха съвсем различни, те споделяха известни елементи, които остават постоянни за всички спални и при всички хора. Дори едно временно жилище има нещо над главата си, което да го предпазва от капризите на времето, място, където човек да влезе, да се движи и да си отиде, и нещо, по което да определи разликата между вътре и вън. Тук нямаше нищо подобно.