Погледнах надолу към пода и направих една стъпка вътре. Нямаше дъски, само пропаст от двадесетина метра, водеща към твърди каменни плочи.
Сега вече знаех какво бях видяла, въпреки че сърцето ми продължаваше бесния си бяг. Вдигнах отново очи и тя беше там. Едно бяло лице, безпризорно, изоставено, с тъмни очи, една мъглива, несигурна фигура, трепкаща вътре в старата рамка. Тя ме гледаше. Тя стоеше с вдигната в копнеж ръка и сякаш всичко, което трябваше да направя, бе да вляза вътре и да се приближа към нея. И не би ли било това най-простото решение — да направя това и най-накрая да се слея с нея?
Колко дълго бях стояла там, наблюдавайки я как ме очаква?
— Не — прошепнах, но ръката й продължаваше да ме подканва. — Съжалявам. Няма да дойда.
Ръката й бавно падна.
После тя вдигна фотоапарата и ми направи снимка.
Мъчно ми беше за нея. Съжалявах я. Снимките през стъкло никога не излизаха. Знаех това от опит.
Стоях с ръка върху бравата на третата врата. Правилото на числото три, беше ми казала мис Уинтър. Но вече не бях в настроение за нейната история. Нейната опасна къща със своя вътрешен дъжд и магически огледала изгуби интерес за мен.
Трябваше да вървя. Дали да не направя снимки на църквата? Не, дори не и това. Трябваше да отида в магазина в селото. Да се обадя за такси. Да отида на гарата и да, оттам да си отида вкъщи.
Трябваше да го направя веднага, на минутата. А всъщност исках да остана така, с глава, наведена към вратата, с пръсти върху дръжката, индиферентна към всичко, което е отвъд, и да чакам сълзите ми да преминат и сърцето ми да се успокои.
Изчаках.
И тогава под пръстите ми дръжката на третата стая започна да се завърта сама.
Добрият великан
Побягнах.
Прескачах дупките в дъските на пода, вземах по три стъпала наведнъж, изпотрепах си краката, загубих равновесие и се хванах за перилото за подкрепа. Награбих пълна шепа бръшлян, препънах се, но се спасих и продължих напред. Накъде? Към библиотеката? Не! По друг път. През прохода под арката. Клонките на бъза и будлеята закачаха дрехите ми и на няколко пъти почти щях да падна, когато краката ми се заплетоха в останките на разрушената къща.
Накрая естествено и неизбежно се строполих на земята и от устните ми се откъсна един нечовешки див вик.
— О, скъпа, миличка! Стреснах ли ви? О, Боже! Погледнах назад към арката. Наведен над площадката на галерията, видях не скелет, нито чудовището от моите видения, а един гигант. Великан. Той се придвижваше внимателно по стълбите, стъпвайки изискано и безгрижно през отломъците на пода, и разтревожен дойде до мен.
— О, божичко! Каква беля!
Трябва да беше поне шест фута и четири или пет инча. Беше огромен, толкова огромен, че къщата сякаш се отдръпна и сви.
— Не знаех… разбирате ли, само си мислех — защото бяхте тук от известно време и… Но това сега няма значение, защото важното е, скъпа моя, дали сте ранена?
Почувствах се смалена до размера на дете. Но въпреки своите великански габарити този мъж имаше нещо детско в себе си. Прекалено пълен, за да има бръчки, той имаше кръгло, херувимско лице и ореол от сребристоруси къдрици, които обграждаха почти голата му глава. Очите му бяха кръгли като рамки на очила. Те бяха много добри и прозрачносини.
Сигурно съм изглеждала замаяна и вероятно доста бледа. Той клекна до мен и взе китката ми.
— Боже, Боже! Ама здравичката паднахте! Ако само бях… Никога не бих… Пулсът ви е малко ускорен. Хммм.
Кракът ми беше одраскан. Посегнах да проверя през една дупка, зейнала на коляното на панталона ми, и пръстите ми се изцапаха с кръв.
— Скъпа, миличка! Кракът ви, нали? Счупен ли е? Можете ли да го движите? — аз извих крака си и лицето на мъжа бе олицетворение на облекчението.
— Слава на Бога! Сигурно никога няма да ми простите. Сега стойте тук, докато аз… Просто ще отида да взема… Връщам се след минута.
И той си отиде. Краката му танцуваха деликатно покрай стърчащите парчета дърво, сетне прескочиха стълбите, докато горната част на тялото му постепенно изчезна, сякаш не бе свързана със сложната дейност на краката по-надолу.
Поех си дълбоко дъх и зачаках.
— Сложих чайника — обяви великанът, когато се върна. Носеше със себе си истинска чанта за оказване на първа помощ, бяла с червен кръст на нея, и извади оттам антисептичен лосион и някаква марля.
— Винаги съм казвал, че някой ден в това порутено място някой ще се нарани. Пазя комплекта за първа помощ от години. По-добре подготвени, отколкото ранени, нали? О, миличка! — той се намръщи, сякаш него го болеше, докато притискаше памука върху срязаната ми кожа. — Ще бъдем смели, нали?