— Имате ли електричество тук? — попитах аз. Чувствах се объркана.
— Електричество ли? Но това е само една съборетина! Развалина — той ме загледа, изненадан от въпроса, сякаш се усъмни, че може да съм получила значително мозъчно сътресение при падането и да съм загубила разсъдъка си.
— Просто си го помислих, когато казахте, че сте сложили чайника.
— О, да, разбирам! Не! Имам портативен примус за къмпинг. Обикновено използвам термос, но… — той смешно намръщи носа си. — Чаят от термос нищо не струва, нали? Е, много ли щипе?
— Само малко.
— Добро момиче. Голям скок си беше! Сега чай — с лимон и захар, нали? Опасявам се, че нямам мляко. Тук няма хладилник.
— Само с лимон стига.
— Добре. Нека сега да ви наглася удобно. Дъждът спря, така че ще пием чая си навън — той отиде до огромната двойна врата в предната част на къщата и я отключи. Със скърцане, което бе доста по-слабо от онова, което човек можеше да очаква, тя се отвори, а аз започнах да се изправям на краката си.
— Не мърдайте!
Великанът грациозно дотанцува до мен, наведе се и ме вдигна на ръце. Почувствах, че съм във въздуха и че ме носят внимателно. Той ме постави да седна върху гърба на една от черните котки, на които се бях възхищавала преди час.
— Вие чакайте тук, а когато се върна, ще пием прекрасен чай! — нареди великанът и влезе в къщата. Огромният му гръб се изкачи по стълбите и изчезна във входа на коридора и в третата стая.
— Удобно ли ви е?
Аз кимнах.
— Прекрасно — великанът се усмихна, сякаш наистина беше прекрасно. — А сега, да ви се представя. Името ми е Лав. Аурелиус Алфонс Лав. Казвайте ми Аурелиус — той ме погледна очаквателно.
— Маргарет Лий.
— Маргарет! — целият засия. — Очарователно. Прекрасно. Наистина прекрасно. Хайде, яжте.
Между ушите на голямата черна котка великанът разгъна една салфетка, ъгълче след ъгълче. Вътре имаше тъмно и лепкаво парче кейк, много щедро отрязано. Отхапах от него. Беше превъзходният кейк за студени дни: пълен със стафиди, подправен щедро с джинджифил, сладък, и съвсем пресен. Непознатият наля чай в нежни, крехки порцеланови чашки. Предложи ми купичка с бучки захар, сетне извади синя кадифена кесийка от джоба на гърдите си, която отвори. Върху кадифето лежеше сребърна лъжичка с удължена буква А във формата на стилизиран ангел, гравиран на дръжката. Взех я, разбърках си чая и му я върнах.
Докато се хранех, моят домакин седеше върху втората котка, която бе приела неочаквано вида на малко котенце в сравнение с него. Той ядеше мълчаливо, чисто и ме наблюдаваше дали ще оценя храната.
— Беше много вкусно — казах. — Домашно приготвен, нали? Разстоянието между двете котки бе около десет крачки и за да разговаряме, трябваше да повишим малко гласовете си, което придаваше на разговора ни известен театрален ефект. Всъщност ние имахме публика. В измитата от дъжда светлина, близо до края на гората, стоеше неподвижно един елен и ни наблюдаваше с любопитство. Без да мига, нащрек, с присвити ноздри. Забелязах, че не се страхува и не прави опит да избяга.
Моят компаньон избърса пръстите си в кърпичка, сетне я изтърси и я сгъна на четири.
— Значи ви хареса? Имам рецептата от госпожа Лав. Правил съм този кейк още когато бях дете. Тя беше превъзходна готвачка. Въобще чудесна жена във всяко отношение. Разбира се, нея вече я няма. Замина си на преклонна възраст. Макар че човек можеше да се надява… Но не стана.
— Разбирам — макар че не бях никак сигурна, че разбирам. Беше ли госпожа Лав съпругата му? Той каза, че е правил нейния кейк, откакто бил дете. Сигурно нямаше предвид майка си? Защо ще нарича майка си госпожа Лав? Две неща бяха ясни — че я обича и че е мъртва. — Съжалявам — казах.
Той прие съболезнованията ми с тъжно изражение, но след това се оживи.
— Но това е подходящо за помен, не мислите ли? Кейкът имам предвид.
— Да разбира се. Преди колко време? Искам да кажа кога я загубихте?
То се замисли.
Почти двадесет години от тогава. Макар да ми изглеждат повече. Или по-малко. Зависи човек как гледа на тези неща.
Кимнах. Бях наясно.
Поседяхме няколко минути в мълчание. Сред дърветата се бяха появили още елени. Те се движеха заедно със слънчевата светлина през тревистия парк. Болката в крака ми беше изчезнала. Чувствах се по-добре.
— Кажете ми… — започна непознатия и аз почувствах, че събираше смелост, за да зададе въпроса си. — Имате ли майка?
Изненадах се. Хората почти не ме забелязваха, камо ли да ми задават лични въпроси.
— Имате ли нещо против? Простете ми, че попитах, но… Как можах да го изтърся! Семейството е нещо… Но ако нямате… Извинете ме.