— Всичко е наред — отвърнах бавно. — Нямам нищо против — действително нямах. Вероятно причината беше серията шокове, които получих, или тази странна среща, но кой знае защо ми се струваше, че каквото и да кажех за себе си тук, на този мъж, щеше да си остане на това място завинаги. Каквото и да ми кажех, нямаше да има последствия. Така че отговорих на въпроса му.
— Да, имам майка.
— Майка! И как… Ами как…? — в очите му се появи странно напрежение, тъга и копнеж. — Какво би могло да бъде по-хубаво от това да имаш майка! — възкликна накрая той. Това беше ясна покана да кажа нещо повече.
— Вие не сте имали майка, така ли? — попитах.
— Аурелиус, казвайте ми Аурелиус, моля ви — лицето му за миг се изкриви. — За нещастие да… Винаги съм искал… Или баща… дори братя и сестри. Някой, който наистина да ми принадлежи. Като дете често си представях. Измислих си цяла фамилия. Поколения наред! Щяхте да паднете от смях! — в лицето му нямаше нищо смешно, докато говореше — Но истинска майка… Разбира се, всеки има майка, нали така? Знам го. Въпросът е да знаеш коя е тя. И аз винаги съм се надявал, че един ден… Но това не подлежи на съмнение, нали? Така че никога не загубих надежда.
— Аха.
— Това е много тъжно нещо — той направи гримаса, която искаше да е небрежна, но не беше. — Бих искал да имам майка.
— Господин Лав…
— Аурелиус, моля ви.
— Добре, Аурелиус. Знаете ли, че с майките нещата невинаги са толкова приятни, колкото може би вие си представяте.
— Така ли? — това, изглежда, му донесе голямо облекчение. Той ме погледна по-напрегнато. — Караници? Разправии?
— Не съвсем.
— Неразбирателство — намръщи се той.
Поклатих глава.
— Още по-лошо? — беше объркан, слисан, изумен. Гледаше глупаво. Търсеше какъв би могъл да бъде проблемът в небето, в гората и накрая в моите очи.
— Тайни — казах му.
— Тайни! — очите му се разшириха и станаха като идеални кръгчета. Объркан, Аурелиус поклати глава в опит да проумее онова, което казвам. — Простете ми — предаде се накрая той. — Не знам как да помогна. Знам толкова малко за семействата. Съжалявам за тайните. Сигурен съм, че имате право да се чувствате така.
Съчувствието изпълни и стопли очите ми и той ми подаде една идеално сгъната бяла носна кърпичка.
— Съжалявам — казах. — Това трябва да е посттравматичен шок.
— Очаквах го.
Докато бършех очите си, той гледаше встрани, към парка. Небето бавно притъмняваше. Като проследих погледа му, зърнах проблясък на бяло: бледата козина на един елен, който скочи леко под прикритието на дърветата.
— Помислих си, че сте дух. Когато почувствах, че дръжката на вратата се върти. Или скелет.
— Скелет! Аз — скелет! — великанът изтри смеха от очите си и продължи: — Тук живее дух, знаете ли? Поне така казват хората.
Знам — почти щях да му отговоря. Видях я. Но той, разбира се, не говореше за моя дух.
— Виждал ли сте духове?
— Не — въздъхна той. — Дори и сянката на дух не съм виждал.
Поседяхме в мълчание минута, всеки от нас мислеше за своите собствени духове.
— Става хладно — отбелязах.
— Кракът ви по-добре ли е?
— Така мисля — плъзнах се по гърба на котката и се опитах да стъпя с цялата си тежест на него. — Да. Много по-добре.
— Чудесно.
Гласовете ни бяха като тих шепот в отслабващата светлина.
— Коя по-точно е госпожа Лав?
— Жената, която ме е прибрала и отгледала. Тя ми е дала нейното име. Тя ми даде и книжката си с рецепти. Всъщност тя ми даде всичко.
Кимнах. После взех фотоапарата си.
— Мисля, че трябва да си вървя. Ще опитам да направя няколко снимки на църквата, преди светлината съвсем да изчезне. Благодаря ви много за чая.
— Отне ми само няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Маргарет. Ще дойдете ли пак?
— Вие всъщност не живеете тук, нали? — попитах с известна доза съмнение.
Той се разсмя. Смехът му беше тъмен и изпълнен със сладост, също като кейка.
— Пази Боже, не. Имам къща ей там — той посочи с ръка към гората. — Просто идвам тук следобед. За да… ами, да речем, за размишления.
— Скоро щели да я съборят. Предполагам, че знаете това?
— Знам — той погали котката, разсеяно, нежно. — Какъв срам, нали? Това място ще ми липсва. В действителност си помислих, че сте една от тях, когато ви чух. Инспектор или нещо такова. Но се оказа, че не сте.
— Не, не съм инспектор. Пиша книга за един човек, който някога е живял тук.
— Момичетата Ейнджълфийлд?
— Да.
Аурелиус кимна замислено.
— Те бяха близначки, нали знаете? Представете си само! За миг очите му се отнесоха някъде много далеч.