— Имам много малко време — обясних на татко. — Мис Уинтър е нетърпелива и ще трябва да съкратим работата си. И в края на краищата до Коледа остават само няколко седмици. Ще се върна тогава.
— Добре. Коледа наистина е скоро.
Той изглеждаше тъжен и разтревожен. Знаех каква беше причината и съжалявах, че не мога да направя нищо за това.
— Взех няколко книги със себе си. Оставих бележка върху картона с индексите.
— Добре. Няма проблеми.
През нощта ме събуди някакво притискане в ръба на леглото. Ръбата и ъгловата кост се допираше до плътта ми през чаршафите.
Това е тя! Най-после дойде за мен!
Всичко, което трябва да направя, е да отворя очи и да я погледна. Но страхът ме скова. Каква щеше да бъде? На какво щеше да прилича? На мен? Висока и тънка с тъмни очи? Или — и това бе, от което се страхувах най-много — тя идваше направо от гроба? Какво бе това ужасно нещо, с което щях да се съединя — да се слея отново?
Страхът се стопи. Събудих се.
Натискът през завивките го нямаше, сигурно бях сънувала. Не знам дали бях облекчена или разочарована.
Станах, събрах нещата си и в дрезгавината на зимното утро отидох на гарата, за да взема първия влак на север.
Среда
Пристигането на Хестър
Когато напуснах Йоркшир, беше средата на ноември; когато се върнах, изтичаха последните му дни.
Декември ми носи главоболия и намалява и без това липсващия ми апетит. Той ме прави неспокойна, държи ме будна нощем със своя влажен, хладен мрак. Вътре в мен има един часовник, който започна да тиктака на първи декември, отмервайки дните, часовете и минутите, отброявайки ги до един определен ден — годишнината от деня, в който животът ми е бил даден и отнет — моят рожден ден. Не обичам месец декември.
Тази година към лошото ми предчувствие се прибави и лошото време. Над къщата заплашително висеше тежко небе, потапяйки ни в постоянен и неясен полумрак. Върнах се обратно тук и намерих Джудит да припка от стая в стая, за да събира лампите от бюрата, лампионите и лампите за четене, които никога не се използваха, и да ги подрежда в библиотеката, всекидневната и в моята стая. Всичко, което можеше да държи далеч мрачната сивота, която се спотайваше във всеки ъгъл, под всеки стол, в гънките на завесите и дамаската на мебелите, трябваше да влезе в действие.
Мис Уинтър не ми зададе никакви въпроси за моето отсъствие, нито пък каза нещо за развитието на болестта си, чието влошаване беше очевидно. Кашмирените шалове падаха в празни и свободни гънки около смаляващото се тяло, а върху пръстите й рубините и изумрудите сякаш се бяха разширили, толкова тънки бяха станали ръцете й. Тясната бяла ивица, която беше едва видима в основата на косата й, преди да тръгна, сега се бе разширила; тя пълзеше по всеки косъм, като разводняваше медните тонове и ги превръщаше в слаба сянка на оранжево. Но въпреки крехкостта си мис Уинтър изглеждаше изпълнена с някаква сила, в нея кипеше някаква енергия, която погазваше и стъпкваше всяка слабост, болест и възрастта. Когато отидох в библиотеката, преди още да седна и да извадя бележника се, тя започна да говори, подхващайки приказката оттам, където я бе прекъснала, сякаш не можеше да я задържи в себе си нито миг повече.
След като Изабел вече я нямаше, в селото решиха, че трябва да се направи нещо за децата. Те бяха на тринадесет години — възраст, в която трябваше да бъдат гледани и съпровождани. Момичетата се нуждаеха от женско напътствие и влияние. Дали да не ги изпратят в някое училище? Макар че кое училище щеше да приеме такива деца? Всички се съгласиха, че за училище и дума не може да става, затова решиха да наемат гувернантка.
Името й бе Хестър. Хестър Бъроу. Нито името, нито пък тя бяха особено красиви.
Доктор Модели организира всичко. Чарли, потънал в скръб, едва разбираше какво става, а до Джон-да-диг и Мисус, които бяха само слуги в къщата, никой не се допита. Докторът се свърза с господин Ломакс, адвокатът на семейството, и с помощта на банкера уточниха всички подробности.
Безпомощни и пасивни, всички ние споделяхме очакването, всеки със собствената си буря от емоции. Мисус беше раздвоена. Тя инстинктивно изпитваше подозрение към непознатата, която щеше да навлезе в нейната територия, и се боеше от онова, което щеше да бъде изисквано от нея — защото работеше от години и знаеше възможностите си. Но таеше и надежда, че гувернантката ще въведе някакъв ред у децата, ще възстанови добрите маниери и нормалността в къщата. Всъщност нейното желание за нормален живот бе толкова голямо, че още преди появата й започна да издава заповеди, сякаш ние бяхме деца, които ще отстъпят и ще ги изпълнят. Безсмислено е да споменавам, че изобщо не й обърнахме внимание.