— Сигурна съм, госпожо Дюн. Благодаря за всичко.
— Колкото до момичетата, госпожице Бъроу…
— Не се тревожете за тях, госпожо Дюн. Всичко ще бъде наред. Лека нощ.
И след като стъпките на Мисус заглъхнаха по стълбите надолу, всичко утихна.
Нощта падна и цялата къща заспа. Освен нас. Опитите на Мисус да ни научи, че нощта е за спане, се бях провалили, както и всички нейни уроци, а ние не се страхувахме от тъмното. Отидохме пред вратата на гувернантката, за да подслушваме, но не чухме нищо, освен скърцането на мишка под дъските, така че слязохме долу при килера с храна.
Вратата му обаче не можеше да се отвори. Досега катинарът й не беше използван, но тази нощ той дори беше прясно смазан с олио.
Емелин търпеливо чакаше, сигурна, че след миг ще има хляб, масло и конфитюр.
Но нямаше нужда да изпадаме в паника. Джобът на престилката на Мисус. Ето къде трябваше да бъде ключът. Ключовете винаги стояха там: една връзка ръждиви неизползвани ключове за врати, катинари и бюфети из цялата къща.
Джобът беше празен.
Емелин се размърда неспокойно, чудейки се защо се бавя.
Гувернантката се очертаваше като истинско предизвикателство. Но тя нямаше да успее да ни хване по този начин. Щяхме да се измъкнем. Винаги можехме да влезем в селските къщи и да задигнем нещо за хапване.
Дръжката на вратата на кухнята се завъртя и спря. Никакво дърпане, бутане и натискане не можаха да я отворят. Беше заключена.
Счупеният прозорец в гостната беше преграден с дъски, а капаците в трапезарията бяха спуснати. Имаше още само един шанс. Коридорът и голямата двойна врата. Напълно объркана, Емелин вървеше след мен. Тя беше гладна. Защо беше цялата тази врява с вратите и прозорците? Колко време щеше да мине, преди да успее да напълни коремчето си с храна?
Един лъч от лунната светлина, обагрен в синьо от цветните стъкла на прозорците в коридора, бе достатъчен да освети огромните болтове, тежки и недостижими, които бяха добре смазани и пъхнати на местата им в горната част на двойната врата.
Бяхме заключени в затвор.
— Ам, ам — продума Емелин.
Беше гладна. А когато Емелин е гладна, трябва да бъде нахранена. Беше съвсем просто.
Бяхме в трудно положение. Мина много време, докато най-накрая бедният малък мозък на Емелин осъзна, че няма достъп до храната, за която копнееше. В очите й се появи недоумение, тя отвори уста и започна да вие.
Плачът й се изви по каменните стълби, зави по коридора наляво, изкачи още един завой на стълбите и се промуши под вратата на спалнята на гувернантката.
Скоро към него се прибави и още един звук. Не сляпото тътрене на Мисус, а точните, отсечени като метроном стъпки на Хестър Бъроу. Едно отчетливо, ритмично чук, чук, чук. Надолу по стълбите, през коридора, до галерията.
Потърсих убежище в гънките на дългата завеса, преди тя да се появи на площадката на галерията. Беше полунощ. Хестър стоеше на най-горното стъпало на стълбището — една стегната малка фигурка, нито слаба, нито дебела, спокойна и уверена. В своя пристегнат с колан халат и с прилежно сресаната си коса тя изглеждаше така, сякаш бе спала седнала и е готова за утрото. Косата й бе рядка и прилепваше плътно по главата, лицето й бе плоско, носът дундест. Тя беше обикновена, дори нещо по-лошо от обикновена.
Но тя привличаше очите.
Емелин, която хленчеше и скимтеше от глад само до преди минута в подножието на стълбите, след появата на Хестър спря да плаче и я загледа, очевидно омиротворена, сякаш пред нея се бе появил поднос, пълен догоре с кейк.
— Радвам се да те видя — каза Хестър и слезе по стълбите. — Ти коя си? Аделин или Емелин?
Емелин стоеше мълчаливо с отворена уста.
— Няма значение. Искаш ли да вечеряш? А къде е сестра ти? Тя ще иска ли нещо?
— Ам — продума Емелин и аз не знаех дали произнесе думата „вечеря“, или Хестър я бе провокирала.
Гувернантката се огледа, търсейки другата близначка. Завесата очевидно й се видя само завеса, защото след бърз поглед тя насочи цялото си внимание отново върху Емелин.
— Ела с мен — усмихна й се тя и извади един ключ от джоба си. Той беше чист, сребристосин, полиран до блясък и блещукаше примамливо. Това свърши работа.
— Свети — произнесе Емелин и без да знае какво беше това, нито магията, която го предизвикваше, последва ключа — и Хестър заедно с него — обратно по студените коридори към кухнята.
В гънките на завесата моят глад отстъпи място на гнева. Хестър и нейният ключ! Дяволите да я вземат! Емелин! Беше същото като с детската количка. Историята се повтаряше отново. Това беше любов.