Другите членове на семейството също претърпяха промяна. Очите на Мисус бяха прегледани от доктора и въпреки оплакванията и жалбите й, бе заведена на специалист. При завръщането си отново можеше да вижда. Мисус бе толкова доволна да види къщата в новото й състояние, че всички години, които бе преживяла в сивия полумрак, изчезнаха, направо паднаха от раменете й и тя значително се подмлади и се присъедини към Хестър в този смел нов свят. Дори Джон-да-диг, който в началото се подчиняваше на заповедите на Хестър доста неохотно и се държеше далеч от нейните светли и всевиждащи очи, не можа да устои на положителния ефект от енергичната й дейност в къщата. Без да каже нищо на никого, той взе своите ножици и за пръв път след онази поразия влезе в градината.
Чарли бе най-малко повлиян. Той странеше от Хестър, което устройваше и двамата. Тя нямаше желание да върши нищо повече от работата си, а нейната работа бяхме ние. Нашите мисли, тела и души — да, но нашият попечител бе извън нейната юрисдикция. Така тя го остави на мира. Тя не бе Джейн Еър, а той не бе господин Рочестър. Чарли се оттегли в старото детско крило на втория етаж, зад здраво заключената врата, където той и спомените му гноясваха и се разлагаха в мръсотията. За него ефектът на Хестър се ограничаваше до редовно хранене и до една твърда ръка, която да управлява финансите му, които под честното, но лекомислено управление на Мисус се бяха стопили от безскрупулни търговци и продавачи. Той не забеляза нито една от промените в къщата, а ако ги бе забелязал, съмнявам се, че са му направили впечатление или че изобщо го интересуваше какво става в Ейнджълфийлд Хаус.
Но Хестър държеше децата под контрол и далеч от него; и ако се бе замислил за това, би трябвало дай бъде благодарен. При управлението на Хестър вече нямаше причини съседите да идват и да се оплакват от близначките, нямаше причина да ходи в кухнята, за да си взема сандвич, направен от Мисус, и на първо място — нямаше причина да напуска дори и за миг онзи въображаем свят, който бе населил с Изабел, само с Изабел, винаги с Изабел.
Онова, което загуби като територия, Чарли спечели като свобода. Той никога не чу Хестър; никога не говори с нея, не я видя нито веднъж; мисълта за нея никога не наруши мислите и не влезе в главата му. Нейното присъствие за него бе напълно задоволително.
Хестър триумфираше. Тя може да изглеждаше като картоф, но нямаше нещо, което това момиче да не може да направи, след като веднъж си го е наумила.
Мис Уинтър направи пауза, очите й се взираха в ъгъла на стаята и оживялото й минало. В ъгълчетата на устата и на очите й трепкаше злочестина. Усещайки колко тънка е нишката, която я свързваше с миналото й, аз бях едновременно обезпокоена да не я прекъсна и точно толкова нетърпелива да продължи разказа си.
Паузата продължи доста време.
— А вие? — попитах тихо. — Какво стана с вас?
— Аз ли? — тя премига разсеяно. — О, аз я харесах. В това беше бедата.
Беда? Какво искаше да каже?
Тя отново премига, размърда се в стола и ме погледна с един нов, остър и проницателен поглед. Беше прекъснала нишката.
— Мисля, че за днес е достатъчно. Сега можете да си вървите.
Кутията с животи
С историята за Хестър се върнах бързо към обичайния си ритъм и програма. Сутрин слушах мис Уинтър да ми разказва своята приказка, като вече не си правех труда да нося бележника си. По-късно в стаята си с купчинката хартия, моите дванадесет подострени молива и вярната ми острилка аз описвах онова, което бях запомнила. Докато думите се изливаха върху листа, те събуждаха гласа на мис Уинтър в ухото ми; по-късно, когато четях на глас онова, което бях написала, чувствах как лицето ми се променя и придобива нейното изражение. Лявата ми ръка си вдигаше и падаше с нейния жест, докато дясната лежеше в скута ми, сякаш бе осакатена. В главата ми думите се превръщаха в картини. Хестър, чиста и спретната, заобиколена от някакво сребристо сияние; ореолът около тялото й през цялото се време се разширяваше. Той обхващаше и завладяваше първо нейната стая, после къщата, накрая обитателите й. Мисус, превърнала се от бавно движеща се фигура в мрака в човек, чиито очи са ясни от възвърнатото зрение. И Емелин, която под очарованието на светлата аура на Хестър се бе превърнала от мръсно, зле възпитано дете в чисто, привлекателно, пухкаво малко момиче. Хестър хвърляше своята светлина дори върху градината с фигурите, където осветяваше осакатените клонки на тисовите дървета и караше да покълва свежа зеленина. Разбира се, там беше и Чарли, движещ се тежко в тъмнината извън кръга, чут, но невидим. И Джон-да-диг, градинарят със странното име, скитащ из своя периметър без желание да бъде изваден на светло. И Аделин, мистериозната Аделин, в чието сърце се таеше мракът.