Окото зад тисовото дърво
Нямаше нещо, което новата гувернантка да не може да направи, ако си го бе наумила.
Поне така изглеждаха нещата първоначално.
Но след време на хоризонта започнаха да се трупат облаци. Появиха се трудности. Първо бе нейната кавга с Мисус. Хестър, след като почистеше и оправеше стаите, ги оставяше заключени. Скоро обаче с изненада откри, че някой ги отключва. Тя извика Мисус при себе си.
— Какъв е смисълът — попита строго тя — стаите да стоят отворени, когато никой не ги използва? Сама можеш да видиш какво става: момичетата влизат навсякъде и създават хаос там, където преди това вече съм въвела ред. Така моята и твоята работа се обезсмислят.
Мисус изглеждаше съгласна с нея и Хестър беше напълно удовлетворена. Но една седмица по-късно отново откри отворени вратите, които трябваше да бъдат заключени, и отново повика Мисус. Този път нямаше намерение да приеме някакво неясно обещание, а бе твърдо решила да стигне до същността на проблема.
— Въздухът е виновен — обясни Мисус. — Без въздух, който да циркулира, къщата ще стане ужасно влажна.
С прости думи Хестър изнесе на Мисус лекция за циркулацията на въздуха и влагата и я отпрати, този път убедена, че е решила проблема.
Една седмица по-късно обаче тя отново забеляза, че вратите са отключени. Този път не повика Мисус, а се замисли. Имаше нещо повече в тези отворени врати, което не се виждаше на пръв поглед. Тя реши да проследи Мисус и да открие какво точно става.
Вторият проблем включваше Джон-да-диг. Неговото подозрение към нея не убягна от вниманието й, но Хестър не направи въпрос от това. Тя беше непознатата в къщата и тя трябваше да покаже, че е тук за доброто на всички, а не да причинява неприятности. Знаеше, че с времето ще го победи. Въпреки че той вече малко по малко започваше да свиква с нейното присъствие. И един ден подозрителността му се прояви отново, но в нещо съвсем различно. Хестър потърси помощ от Джон за нещо съвсем обикновено. Била видяла в нашата градина — поне така твърдеше — дете от селото, което по това време би трябвало да е на училище.
— Кое е това дете? — искаше да знае тя. — Кои са родителите му?
— Защо ме питаш? То няма нищо общо с мен — отвърна така начумерено Джон, че тя сви знамената.
— Не казвам, че има нещо общо с теб — отвърна спокойно Хестър, — но детето трябва да е на училище. Сигурна съм, че ще се съгласиш с мен за това. Ако просто ми кажеш кое е, аз ще говоря с родителите и учителите.
Джон-да-диг сви рамене и понечи да си тръгне, но тя не беше жена, с която да се отнасят по този начин. Мина и застана пред него, като повтори въпроса си. Защо не? Той бе достатъчно разумен и тя го бе попитала напълно цивилизовано. Каква причина би имал човек да не й отговори?
Но въпреки това Джон мълчеше.
— Тук деца от селото не идват — беше единственият му отговор.
— Това беше дошло — настоя тя.
— Те стоят надалеч от страх.
— Глупости! Това са смешки! От какво се страхуват? Детето беше с шапка с широка периферия и мъжки панталони с отрязани крачоли. Видът му бе много очебиен. Ти трябва да знаеш кое е то. — Не съм видял никакво дете — дойде отговорът и Джон отново направи опит да си тръгне.
Хестър обаче бе особено упорита.
— Но ти не може да не си го видял…
— Човек трябва да има определена нагласа, госпойце, за да вижда неща, които не са там. Колкото до мен, аз съм разумен човек. Там, където няма нищо за виждане, не виждам нищо. Ако бях на ваше място, щях да направя същото. Пожелавам ви приятен ден.
С тези думи Джон си тръгна и този път Хестър не направи опит да блокира пътя му. Тя просто остана, клатейки в недоумение глава, чудейки се какво, по дяволите, бе накарало този мъж да се държи така. Ейнджълфийлд, както изглежда, беше къща, пълна със загадки. Все пак на света нямаше нищо, което тя да обичаше повече от умствените упражнения. Скоро щеше да стигне до дъното на нещата, закани се Хестър.
Интелигентността и вътрешното усещане на Хестър наистина бяха изключителни. Да вземем например навика й да оставя близнаците да блъскат главите си известно време, докато тя следва собствения си план. Първо ги наблюдаваше отблизо, вземайки под внимание умората им, наближаването на часа за ядене, начините, по които изразходваха енергията си или почиваха. Когато видя, че близначките спират за един час, за да се отдадат на тихо излежаване в къщата, тя ги остави на спокойствие. В един от тези случаи Хестър си бе наумила нещо специално. Докторът щеше да дойде и тя искаше да се срещне с него насаме. Имаше нужда от разговор с него.