— А в уроците?
— Вие разбирате, че за момичета като тези класната стая не е онова, което е за нормалните деца. Няма аритметика, нито латински, нито география. Все пак, в интерес на реда и програмата, децата отделят по два часа два пъти на ден и аз ги уча, като им разказвам истории.
— Тя възприема ли тези уроци?
— Само ако знаех как да ви отговоря на този въпрос! Аделин е съвсем дива, доктор Модели! Трябва да бъде привлечена в стаята с измама, трик или нещо друго и понякога се налага Джон да я доведе насила. Тя прави всичко възможно, за да избегне това. Маха с ръце и крака и се запъва на вратата така, че не можеш да я вкараш в стаята. Да седи на чин е практически невъзможно. Много често Джон е принуден да я остави направо на пода. Тя дори не ме поглежда и не слуша, а се оттегля в някакъв свой вътрешен свят.
Докторът слушаше внимателно и кимаше.
— Тежък случай. Нейното поведение ви безпокои и се страхувате, че резултатите от вашите усилия може да не бъдат толкова успешни, както при сестра й. Но вашата констатация за поведението и състоянието на разума й е по-задълбочена, отколкото много студенти по медицина биха могли да направят при същите обстоятелства — усмихна се той чаровно.
Тя го изгледа.
— Все още не съм стигнала до смущаващата част.
— Аха.
— Има методи, които са били успешни при деца като Аделин в миналото. Имам свои собствени стратегии, в които вярвам и които не бих се поколебала да приложа, ако…
Хестър се поколеба и този път докторът бе достатъчно умен да я изчака. Когато продължи отново, говореше бавно и претегляше внимателно всяка своя дума.
— Сякаш в Аделин има някаква мъгла, която я отделя не само от човечеството, но и от самата нея. Понякога мъглата е тънка, понякога дори се вдига и тогава се появява друга Аделин. После мъглата се връща и тя отново е както преди.
Хестър погледна доктора, наблюдавайки реакцията му. Той се намръщи, но над намръщеното му чело, там, където косата му оредяваше, кожата му бе гладка и розова.
— Каква е през тези периоди?
— Външните белези са много малко. Няколко седмици не забелязах феномена, но дори след това изчаках известно време, за да се уверя достатъчно и да се обърна към вас.
— Разбирам.
— Преди всичко е дишането й. Понякога то се променя и аз знам, че макар да се преструва, че е в своя собствен свят, тя ме слуша. А ръцете й…
— Какво за ръцете?
— Обикновено те са разперени, напрегнати, ето така — Хестър му демонстрира как. — Но понякога забелязвам, че се отпускат ето така — и собствените й пръсти се отпуснаха. — Сякаш нещо в историята, която разказвам, е привлякло вниманието й и дотолкова е подкопало съпротивата й, че тя се отпуска и забравя, че трябва да показва отхвърляне и незачитане. Работила съм със страшно трудни деца, доктор Модели. Имам значителен опит в тази област. И онова, което съм видяла, ми показва, че въпреки всички странности в нея се забелязва процес на „ферментиране“.
Докторът не отговори веднага, но се замисли и Хестър, изглежда, бе благодарна за това.
— Има ли някакви модели, при които се проявяват тези знаци?
— Нищо, в което да съм съвсем сигурна. Но…
Той наклони главата си встрани, окуражавайки я да продължи.
— Може би не е нищо, но някои приказки…
— Приказки ли? Какви приказки?
— „Джейн Еър“ например. Няколко дни им разказвах съкратена версия на първата част и със сигурност го забелязах точно тогава. Дикенс също. Историческите приказки и моралните романи никога нямат този ефект.
Докторът се намръщи.
— И това е постоянно? Четенето на „Джейн Еър“ винаги ли води до промените, които описахте?
— Не. Там е работата.
— Хмм. Тогава какво смятате да правите?
— Има методи за справяне с егоистични и упорити деца като Аделин. Един строг режим сега може да се окаже достатъчен, за да я задържи извън стените на някоя институция по-късно в живота. Обаче този режим, включващ налагането на строга програма и лишаване от всичко, което може да я стимулира, ще бъде особено вреден за…
— За детето, което виждаме през пролуките в мъглата?
— Точно така. Всъщност за това дете нищо не би могло да бъде по-лошо и вредно.
— И това дете — искам да кажа момичето в мъглата… Какво бъдеще предвиждате за нея?
— Това е преждевременен въпрос. Достатъчно е да се каже, че в момента не мога да допусна тя да бъде загубена. Кой знае в какво може да се превърне.
Те седяха мълчаливо, загледани в листната геометрия срещу тях и съзерцаваха проблема, който Хестър бе поставила, а самият проблем, добре скрит в градината, ги гледаше през клоните.