Баща ми забеляза насоката на моите интереси и започна да се връща от панаирите и разпродажбите с книги, които според него щяха да представляват интерес за мен. Оръфани малки книжлета, главно ръкописи, пожълтели страници, вързани с панделка или канап, понякога ръчно подвързани. Обикновените жития на обикновени хора. Аз не само ги четях. Аз им се отдавах, посвещавах им се, бях им предана. Докато апетитът ми към храната си остана незначителен, то гладът ми за книги беше постоянен. Това бе началото на моето посвещение.
Не съм истински биограф. Всъщност въобще не съм биограф. Написала съм, при това главно за свое удоволствие, няколко кратки биографични студии за известни хора от литературната история. Влечеше ме да пиша биографиите на неуспелите, на хората, които през целия си живот са останали в сянка и след смъртта си са потънали в дълбока неизвестност. Обичам да изкопавам съдби и животи, които са били погребани в неотворените дневници по лавиците на архивите за сто и повече години. Събуденият дъх от спомени, които не са били публикувани, ме очароваше и ми доставяше огромно удоволствие.
От време на време някое от моите произведения събуждаше известен интерес в местните академични издания, така че има няколко публикации от мое име. Не книги. Нищо толкова грандиозно. Само есета, просто няколко страници, захванати в корица. Едно от моите есета — Братската муза, посветено на братя Жулс и Едмонд Ландиер и на дневника, написан от двамата, привлече вниманието на един издател на историческа литература и бе включено в сборник от есета с твърди корици, посветен на произведенията им и на семейството им през деветнадесети век. Това трябва да е било есето, което е привлякло вниманието на Вида Уинтър. То е заобиколено от работите на академици и професионални писатели, сякаш аз бях истински биограф, когато всъщност съм само дилетант, един талантлив аматьор.
Животът — на мъртвите — е просто мое хоби. Истинската ми работа е в книжарницата. Работата ми не е да продавам книги — това прави баща ми, а да ги наглеждам, да се грижа за тях. Много често вземам някой том и прочитам страница или две от него. В края на краищата четенето също е грижа в известен смисъл. Не достатъчно стари, че да са ценни заради възрастта си, нито достатъчно важни, че да бъдат търсени от колекционерите, книгите са ми скъпи дори ако са почти толкова тъпи, колкото и външният им вид. Няма значение колко банално е съдържанието им. Винаги има нещо, което ме трогва. За някой, който вече е мъртъв, тези думи са били достатъчно важни, че да ги напише.
Хората изчезват, когато умрат. Техният глас, смях, топлината на дъха им. Тяхната плът. Евентуално костите им. Целият спомен за живота им престава да съществува. Това е ужасно и така естествено. Все пак за някои има изключение от подобна анихилация. Защото те продължават да живеят в книгите, които са написали. Ние можем да ги открием. Техният хумор, тонът на гласа им, настроенията им. Чрез написаната дума те могат да ви ядосат или да ви направят щастливи. Могат да ви успокоят. Да ви объркат и смутят. Да ви променят. Могат да направят всичко това, въпреки че са мъртви. Като фосили, като вкаменелости или насекоми в кехлибар, като трупове, замръзнали в леда, онова, което според законите на природата би трябвало да изчезне и да си отиде, благодарение на чудото на мастилото и хартията е останало съхранено. И това ако не е магия!
Както някои хора са привлечени от гробовете на мъртвите, така аз съм привлечена от книгите. Почиствам ги, правя някои дребни поправки, поддържам ги в добро състояние и ред. И всеки ден отварям том или два, прочитам няколко реда или страници, позволявайки на гласовете на забравените мъртви да отекнат в главата ми. Дали тези мъртви писатели чувстват, когато книгите им се четат? Дали в техния вечен мрак се появява кратък като пробождане на игла проблясък от светлина? Дали душата им се раздвижва от лекото докосване на друг разум, който чете техния? Надявам се, че е така. Защото сигурно е много самотно да си мъртъв.
Макар че тук засегнах най-съкровени си дейности, пропуснах същественото. Не ме бива много в откровенията: изглежда, в опита си да преодолея обичайната си мълчаливост и резервираност пиша какво ли не само и само да избегна написването на единственото нещо, което има значение.
И все пак ще трябва го напиша. „Мълчанието не е естествената среда за историите“ ми бе казала мис Уинтър. „Историите се нуждаят от думи. Без тях те стават бледи, рахитични, боледуват и умират. И след това те преследват.“