Хестър го остави да се отдаде няколко минути на мечтите си и когато видя, че предложението й е пуснало корени в главата му, промърмори:
— Разбира се, вие ще имате нужда от асистент. И аз ще бъда щастлива да ви помагам по всякакъв начин.
— Много мило от ваша страна — кимна докторът. — Разбира се, вие работихте с момичетата. Практически опит… безценен, наистина безценен.
Той си тръгна и плувайки върху облак, се прибра вкъщи и не забеляза, че вечерята е студена, а жена му — в лошо настроение.
Хестър събра статиите и листовете с бележки от бюрото и излезе от стаята; в леките й стъпки и в категоричното затваряне на вратата се долавяше задоволство.
Библиотеката изглеждаше празна, но не беше.
Изпънало се с цялата дължина на тялото си върху най-горната лавица, едно момиче гризеше ноктите си и мислеше. Оригинално изследване значи.
Дали Аделин потиска момичето в мъглата заради Емелин?
Не е необходимо да си гений, за да отгатнеш какво последва след това.
Те го направиха през нощта.
Емелин дори не се размърда, когато я вдигнаха от леглото й. Сигурно се чувстваше в безопасност в ръцете на Хестър. Вероятно бе познала миризмата на сапун в съня си, докато я изнасяха от стаята и я носеха по коридора. Каквато и да бе причината, онази нощ тя не осъзна какво се случи. Възприемането на истината настъпи след часове.
При Аделин беше различно. Бърза и пъргава, тя се събуди веднага щом усети отсъствието на сестра си. Втурна се към вратата, но тя вече бе заключена от Хестър. За един миг Аделин разбра всичко, почувства всичко. Раздяла. Край! Бяха ги разделили. Тя не се разпищя, не размаха юмруци, не заудря вратата, не впи ноктите си в ключалката. Цялата й борбеност сякаш изтече от нея. Аделин се свлече на пода, сви се като малка купчинка срещу вратата и остана там през цялата нощ. Голите дъски убиваха на стърчащите й кокали, но тя не чувстваше болка. В стаята нямаше огън, а нощничката й беше тънка, но тя не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Беше разбита.
Когато на другата сутрин дойдоха за нея, тя бе глуха за звука на ключа в ключалката, не реагира, когато вратата се отвори и я отмести встрани. Очите й бяха мъртви, кожата й бе останала без кръв. Колко студена беше! Можеше да бъде просто един труп, ако не бяха устните й, които се движеха безспир, повтаряйки една мълчалива мантра, която можеше да бъде само „Емелин, Емелин, Емелин“.
Хестър вдигна Аделин на ръце. Никакво съпротивление. Никаква трудност. Сега детето бе на четиринадесет, но бе само кожа и кости. Цялата й сила се коренеше в желанието и волята, а когато те изчезнаха, останалото нямаше значение.
Те я носеха надолу по стълбите, все едно носеха възглавница, която щеше да бъде изнесена на въздух за проветряване.
Джон караше мълчаливо кабриолета. Трудно можеше да се познае дали одобрява, или не одобрява онова, което ставаше. Тук Хестър вземаше решенията. Казаха на Аделин, че ще отиде да види Емелин, една лъжа, която дори не бе необходимо да си правят труда да изричат; можеха да заведат Аделин навсякъде и тя нямаше да се бие с тях, нито да се противи.
Тя беше загубена. Отсъстваше от самата себе си. Без сестра си тя бе нищо и никой. Беше останала само черупката на съществото, което докторът заведе у тях.
Когато се върнаха вкъщи, преместиха Емелин от леглото в стаята на Хестър обратно в нейното, без да я будят. Тя спа още един час и когато отвори очи, бе изненадана да открие, че сестра й я няма. Сутринта отмина; заедно с нея растеше и изненадата, която следобед се превърна в тревога. Тя претърси цялата къща. Градината. Отиде чак до гората и до селото.
Когато стана време за чай, Хестър я откри в края на имението, втренчена в пътя, който, ако тръгнеше по него, щеше да я отведе до къщата на доктора. Но тя не посмя да тръгне. Хестър сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си, сетне я поведе обратно към къщата. От време на време Емелин спираше, колебаеше се, искаше да се върна обратно, но Хестър хвана ръката й и я поведе твърдо към къщата. След чая тя застана на прозореца и се загледа навън. С падането на нощта страхът и отчаянието я изпълваха все повече и повече. И чак когато Хестър заключи всички врати и започна да я приготви за лягане, Емелин изпадна в истерия.
Тя плака цялата нощ. Самотни ридания, които сякаш щяха да продължат вечно. Онова, което се случи при Аделин за един миг, отне цели двадесет и четири агонизиращи часа, за да разбие Емелин. Но когато пукна зората, тя се успокои. Хленчеше тихичко и потръпваше в забрава.
Разделянето на близнаците не е обикновена раздяла. Представете си, че сте оживял след земетресение. Когато отидете на мястото, не можете да го познаете. Нищо не е останало от него. Хоризонтът се е преместил. Слънцето е променило цвета си. Колкото до вас, вие сте още жив. Но това не е същият живот. Нищо чудно, че оцелелите при подобни катастрофи често искат да загинат с останалите.