Мис Уинтър седеше, загледана в пространството. Великолепният меден цвят на косата й бе избелял до прасковен. Беше изоставила своята сложна прическа със спиралите и завъртулките, които й придаваха вид на мека безформена джунгла, една истинска бъркотия от коса. Но лицето й беше твърдо и тя се държеше твърдо, сякаш бе облякла нещо срещу хапещия вятър, който само тя можеше да почувства. Обърна бавно очите си към мен.
— Добре ли сте? — попитах. — Джудит ми каза, че не се храните добре.
— Винаги съм била такава.
— Но изглеждате бледа.
— Само малко уморена, може би.
Свършихме рано. Мисля, че никоя от нас не се чувстваше в състояние да продължи.
Вярвате ли в духове?
Следващия път, когато я видях, мис Уинтър изглеждаше различно. Тя затвори уморено очите си и й трябваше повече време от обикновено, за да извика миналото и да започне да говори. Докато събираше нишките, аз я наблюдавах и забелязах, че се е отказала от изкуствените си мигли. Но беше с обичайните си пурпурни сенки на клепачите и очна линия, очертаваща контурите на очите й в черно. Без приличащите на паяци мигли бе придобила неочаквания вид на дете, което си е играло с кутията за гримове на майка си.
Нещата не се развиха както очакваха Хестър и докторът. Те се бяха приготвили за една Аделин, която ще беснее, ще рита и ще се бие. Колкото до Емелин, и двамата разчитаха на влиянието на Хестър върху нея, надявайки се, че ще се примири с неочакваната загуба на сестра си. Предполагаха, че за кратко време момичетата ще станат същите, каквито бяха преди, ще се върнат към същия модел на поведение, само че разделени. Но бяха изненадани от колапса, в който изпаднаха близначките, превърнал ги в двойка безжизнени парцалени кукли.
Кръвта продължи да циркулира мудно из вените им, те преглъщаха супата, която пъхаха в устата им с лъжица — едната в кухнята на Мисус, другата при жената на доктора. Но гълтането е първичен рефлекс, а децата нямаха апетит. Техните очи, макар и отворени през деня, не виждаха, а през нощта, въпреки че бяха затворени, не получаваха спокойствието на съня. Те бяха разделени, бяха самотни, бяха в някакво преддверие на ада. Бяха като ампутирани, само че не бяха загубили крайник, а душите си.
Дали двамата учени се съмняваха в себе си? Дали помислиха доколко постъпката им е оправдана? Дали поклащащите се несъзнателно фигури на близначките хвърляха някаква сянка върху прекрасния им проект? Те не бяха злонамерени, нито нарочно жестоки, можете да сте сигурни в това. Само глупави. Заблудени от знанията, от амбициите, от собствената си слепота.
Докторът правеше тестовете. Хестър наблюдаваше децата. Двамата се срещаха всеки ден, за да сравняват бележките си. Да обсъдят онова, което първоначално наричаха прогрес. Зад бюрото на доктора или в библиотеката на Ейнджълфийлд те седяха заедно с глави, наведени над листовете, на които бе записана всяка подробност от живота на момичетата. Поведение, диета, сън. Бяха изненадани от липсата на апетит, от склонността към спане през цялото време. Сън, който не беше пълноценен. Имаха различни теории за промените в близнаците. Експериментът не се развиваше така, както бяха очаквали, всъщност бе започнал направо катастрофално, но те избягваха да мислят за това, предпочитаха да вярват, че заедно може би ще успеят да направят чудо.
Докторът получи огромно удовлетворение от възможността за пръв път от десетилетия да работи с един научен ум на високо ниво. Той се учудваше от способността на протежето си да схване принципа за миг и да го приложи с професионална оригиналност в следващия. Не след дълго бе принуден да си признае, че тя е повече колега, отколкото помощница. А Хестър бе развълнувана да открие, че най-накрая умът й е адекватно подхранван и предизвикван. Тя излизаше от техните всекидневни срещи разгорещена от вълнение и удоволствие. Така че тяхната слепота бе съвсем естествена. Как биха могли да разберат, че онова, което в техните очи изглеждаше толкова голямо добро, всъщност причинява страхотна вреда на децата? Освен може би вечер, когато всеки от тях сядаше сам да опише бележките си от деня. Може би поотделно са вдигали очите си към неподвижното, немърдащо дете с мъртви очи, седящо на стола в ъгъла, и са изпитвали съмнение. Може би. Но ако е било така, то не бе отбелязано в записките им, нито някой от тях го бе споменал на другия.