Двамата бяха станали толкова зависими от взаимното си начинание, че дори пропуснаха да видят как грандиозният им проект всъщност няма никакво развитие. Емелин и Аделин бяха като изпаднали в кома, а момичето в мъглата не се виждаше никъде. Липсата на открития обаче не ги спря и учените продължиха работата си: те правеха таблици и графики, предлагаха теории и разработваха сложни експерименти, за да ги тестват. При всеки провал се успокояваха, че са елиминирали поредното несигурно нещо в изследванията, и отиваха към следващата голяма идея.
Съпругата на доктора и Мисус също бяха включени, но само до известна степен. Те бяха натоварени с физическата грижа за момичетата. По три пъти на ден двете жени пъхаха лъжиците супа в несъпротивляващите се уста на своите питомци. Те обличаха, къпеха, решеха косите на близначките и перяха дрехите им. Всяка от тях имаше своите причини да не одобрява проекта; всяка имаше причина да запази мълчание за онова, което мисли. Колкото до Джон-да-диг — той беше аутсайдер. Никой не търсеше мнението му, не че това го спираше да направи своето ежедневно изказване пред Мисус в кухнята:
— Нищо хубаво няма да излезе от тази работа! Помни ми думата! Казвам ти! Нищо хубаво.
Дойде моментът, когато двамата учени може би трябваше да се откажат. Плановете им не доведоха доникъде и въпреки че измъчваха мозъците си, не можеха да измислят нещо ново, което да опитат. Точно в този момент Хестър установи малки признаци на подобрение в Емелин. Момичето обръщаше главата си към прозореца. Тя бе открила някаква светеща играчка и не искаше да се раздели с нея. Подслушвайки на вратата (което не е чак толкова осъдително, когато става дума за науката!) Хестър откри, че когато е само, детето си шепне нещо на стария език на близнаците.
— Емелин се самоуспокоява — докладва на доктора тя, — като си представя, че сестра й е с нея.
Докторът също реши да остави Аделин сама за няколко часа и да подслушва на вратата, въоръжен с бележник и молив. Но не чу нищо.
Хестър и той се окуражаваха взаимно за нуждата от търпение в сериозния случай на Аделин, и се поздравяваха за подобрението при Емелин. Те отбелязаха с възторг повишения апетит у Емелин, нейното желание да седне и първите няколко стъпки, които сама пожела да направи. Скоро тя отново се разхождаше безцелно из къщата и градината. „О, да! — съгласиха се Хестър и докторът — сега експериментът наистина се развива!“ Дали се досетиха, че онова, което наричаха „подобрение“, всъщност бе само завръщането на Емелин към навиците, които вече бе проявила, преди да започне експериментът? Това е трудно да се прецени.
Всъщност работата с Емелин никак не беше лесна. Имаше един ужасен ден, когато тя, следвайки своя нос, тръгна към един шкаф с парцали, които обикновено сестра й обличаше. Тя ги извади и задържа до лицето си, вдъхвайки остарелия им животински аромат, сетне се облече с тях. Беше доста гадно, но лошото тепърва предстоеше. Облечена по този начин, Емелин видя образа си в огледалото и приемайки отражението за сестра си, затича презглава към него. Сблъсъкът беше силен и звукът страшен, достатъчен да накара Мисус да изтича и да я намери хлипаща край огледалото, но не заради собствената си болка, а заради бедната си сестра, която бе счупена на няколко парчета и сега кървеше.
Хестър свали и отнесе дрехите със себе си, като накара Джон да ги изгори. Освен това нареди на Мисус да обърне всички огледала с лице към стената. Емелин беше объркана, но случки от подобно естество повече не се повториха.
Тя не говореше. Въпреки самотното си шепнене, което ставаше винаги зад затворените врати и винаги на езика на близначките, Емелин не можеше да бъде накарана да говори, да произнесе дори една-единствена дума на английски пред Мисус или Хестър. Това беше нещо, което трябваше да обсъдят. Хестър и докторът проведоха една дълга среща в библиотеката и накрая стигнаха до заключението, че няма причини да се тревожат. Знаеха, че Емелин може да говори, значи отново щеше да проговори, но трябваше да мине време. Отказът да говори, инцидентът с огледалото — това, разбира се, бяха разочарования, но науката е пълна с разочарования. А я вижте прогреса! Не беше ли Емелин достатъчно силна, че дай позволят да излезе навън? Ето че напоследък тя прекарваше по-малко време, размотавайки се на пътя близо до невидимата граница, зад която не смееше да пристъпи, гледайки по посока на докторската къща. Нещата щяха да тръгнат така, както се очакваше.
Прогрес ли? Не бе постигнато нищо повече от резултатите на Хестър при пристигането й. То бе всичко, което имаха. Вероятно вътрешно се чувстваха облекчени, защото какъв щеше да бъде резултатът от един евентуален успех? Той щеше да елиминира причината за тяхното сътрудничество. И въпреки че бяха слепи към този факт и не искаха да си го признаят, двамата не желаеха това да се случи.