Хестър и доктор Модели никога нямаше да прекратят експеримента по свое собствено желание. Никога. Трябваше да се случи нещо друго, нещо изключително, за да се сложи край на това. Нещо, което щеше да се появи изневиделица.
— Какво беше то?
Въпреки че бе време да приключим интервюто, въпреки че тя бе изтощена — видът й ставаше сиво-бял, както когато наближаваше време да пие лекарствата си, въпреки че бе забранено да се задават въпроси, не успях да устоя и да не попитам.
Независимо от болката, която очевидно изпитваше, мис Уинтър се наведе напред и в очите й проблесна зелена палава светкавица.
— Вярвате ли в духове, Маргарет?
Дали вярвах в духове? Какво можех да кажа? Кимнах. Доволна, мис Уинтър се облегна назад в стола си и аз имах усещането, че съм издала повече, отколкото си мислех.
— Хестър не вярваше. Нали беше учен. Така че понеже не вярваше в духове, тя имаше голям проблем, когато срещна един от тях.
Всъщност ето какво стана:
Един ясен ден Хестър, след като приключи своите задължения, напусна къщата рано и реши да отиде пеша по един обиколен път до къщата на доктора. Небето беше синьо, въздухът миришеше на свежо и чисто и тя се чувстваше изпълнена с енергия и сила, за които нямаше име, но които я караха да копнее за изнурителна работа.
Пътят през нивите се виеше по едно възвишение, което откриваше чудесен изглед към полето и земите наоколо. Тя бе изминала около половината път до докторската къща, вървейки енергично и стегнато, с разтуптяно сърце. Струваше й се, че би могла да полети, стига само да настрои мозъка си за това, когато видя нещо, което я накара да спре като закована.
На известно разстояние от нея, Емелин и Аделин си играеха заедно на полето. Не можеше да ги сбърка. Две гриви от червена коса, два чифта черни обувки; едното дете облечено в морскосиня поплинена рокличка, която Мисус бе облякла сутринта на Емелин, другото със същата, но зелена.
Това бе невъзможно!
Хестър беше учен. Тя ги виждаше с очите си, значи бяха там. Трябваше да има някакво друго обяснение. Сигурно Аделин е избягала от къщата на доктора. Сигурно апатията й я е напуснала така неочаквано, както я бе обзела, и възползвайки се от предимството на някой отворен прозорец или от връзката ключове, оставени на масата, тя е избягала, преди някой да забележи възстановяването й. Това беше обяснението.
Какво да прави? Да изтича при близначките беше безсмислено. За да стигне до тях, трябваше да премине през дълга просека в откритото поле и те щяха да я забележат и да избягат, преди да измине и половината разстояние. Така че тя продължи към къщата на доктора. Тичешком.
Задъхана започна да чука нетърпеливо на вратата. Отвори й госпожа Модели, стиснала недоволно тънките си устни при шума, който беше вдигнала, но Хестър имаше по-важни неща в главата си вместо извинения и затова се шмугна покрай нея право към вратата на лекарския кабинет. Тя влезе вътре, без да чука.
Докторът я погледна, изненадан да види лицето на своята сътрудничка, зачервено от напрежение, косата й, която обикновено бе спретнато сресана и прибрана, сега се бе измъкнала от фибите и стърчеше на всички страни. Тя бе останала без дъх. Искаше да говори, но за миг не можа да произнесе нито звук.
— Какво ви става? — попита той, надигайки се от стола си и заобикаляйки бюрото, за да сложи ръце на раменете й.
— Аделин! — едва произнесе като въздишка Хестър. — Позволили сте й да излезе?
Изненадан и заинтригуван, докторът се намръщи. Той мълчаливо завъртя Хестър за раменете, така че да погледне към другия край на стаята.
Там на един стол седеше Аделин.
Хестър се обърна обратно към доктора.
— Но аз я видях току-що! Беше с Емелин! В края на гората, под нивата на Оутс… — тя започна обяснението си, но гласът й замря, защото се обърка.
— Успокойте се, седнете тук, пийнете малко вода — каза загрижено докторът.
— Трябва да е избягала. Но как е могла да избяга? И да се върне толкова бързо? — Хестър се опитваше да проумее нещата.
— Аделин не е мърдала от тази стая през последните два часа. След закуска. През цялото време не е оставяна без наблюдение — докторът погледна Хестър в очите, а те бяха напълно объркани от емоциите. — Трябва да е било друго някое дете. Може би някое от селото — предположи той, поддържайки лекарската си репутация.
— Но… — Хестър поклати глава. — То беше облечено с дрехите на Аделин! Имаше нейната коса!