Тя отново се обърна да погледне Аделин. Отворените очи на момичето бяха индиферентни за света. Тя не бе със зелената рокля, която Хестър бе зърнала преди няколко минути, а с морскосиня, и косата й не бе пусната, а заплетена на плитка.
Хестър недоумяващо се обърна към доктора. Дишането й не бе стабилно. Нямаше никакво рационално обяснение за онова, което бе видяла. Това не бе научно! А Хестър знаеше, че светът е напълно и доказано научен. Можеше да има само едно обяснение.
— Сигурно съм полудяла! — прошепна тя. Зениците й се разшириха, а ноздрите се свиха. — Видяла съм дух!
Очите й се напълниха със сълзи.
Това предизвика странно усещане у доктора — да види как неговата сътрудничка и единомишленица стига до подобно състояние на объркани емоции. И въпреки че ученият първо се възхищаваше на Хестър за хладния й разум и за мозъка, които притежаваше, мъжът в него бе този, който отговори на нейното объркване напълно инстинктивно, като я прегърна и сложи устните си върху нейните в страстна целувка.
Хестър въобще не се възпротиви.
Подслушването на вратата, както вече отбелязахме, не е укорително поведение, когато се прави в името на науката, и жената на доктора бе просто един любопитен учен, който влезе да види собствения си съпруг. Целувката, която толкова изненада доктора и Хестър, не бе никаква изненада за госпожа Модели, която от известно време очакваше да се случи нещо подобно.
Тя отвори със замах вратата и влезе, а в кабинета избухна истински взрив от разярена справедливост.
— Ще ви бъда благодарна, ако напуснете дома ми моментално — обърна се тя към Хестър. — Можете да изпратите Джон с двуколката да вземе детето.
После се обърна към мъжа си.
— С теб ще говоря по-късно.
С това експериментът приключи. Както и много други неща.
Джон прибра Аделин обратно в къщата. Той не видя нито доктора, нито жена му, но чу от прислужницата за събитията от сутринта.
В Ейнджълфийлд Хаус той върна Аделин в старото й легло, в старата й стая и остави вратата леко открехната.
Емелин, която бродеше сред дърветата, повдигна глава, подуши въздуха и тръгна право към къщата. Тя влезе през кухненската врата, качи се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и се отправи без колебание към старата им стая. След което затвори вратата зад себе си.
А Хестър?
Никой не я видя да се връща в къщата, никой не я чу да си тръгва. Но когато Мисус почука на вратата й на другата сутрин, откри малката подредена стая празна.
Хестър си бе заминала.
Аз изплувах от магията на приказката и се озовах в очите на мис Уинтър и огледалната библиотека.
— Къде е отишла? — зачудих се.
Мис Уинтър ме изгледа леко начумерено.
— Нямам представа. Това има ли значение?
— Все трябва да е отишла някъде.
— Госпожице Лий, не е необходимо да се хващате за тези второстепенни герои. Това не е тяхната история. Те идват, отиват си и когато си отиват, това е завинаги. Това е всичко за тях — намръщено каза тя.
Мушнах молива в спиралата на бележника си и тръгнах към вратата, но когато стигнах до нея, се обърнах.
— Тогава откъде е дошла?
— За Бога! Та тя беше само една гувернантка! Не става дума за нея, казвам ви!
— Все трябва да е имала някакви препоръки. Предишна работа. Или поне писмо, молба с домашен адрес. Вероятно е дошла от някоя агенция?
Мис Уинтър затвори очи, лицето й изглеждаше измъчено.
— Господин Ломакс, семейният адвокат на Ейнджълфийлд, сигурно притежава всички подробности. Не че ще ви бъдат от някаква полза. Това е моята история. Щях да знам. Офисът му е на Маркет Стрийт в Банбъри. Ще му се обадя да отговори на всичките ви въпроси.
Писах на господин Ломакс още същата нощ.
След Хестър
На другата сутрин, когато Джудит влезе със закуската ми върху таблата, аз й дадох писмото до господин Ломакс, а тя извади друго писмо за мен от джоба на престилката си. Познах почерка на баща ми.
Неговите писма винаги ми носеха успокоение и това също не правеше изключение. Той се надяваше, че съм добре. Питаше върви ли работата ми. Бил прочел някакъв много интересен и приятен датски роман от 19 век, за който щял да ми разкаже, като се върна. На последния търг попаднал на връзка писма от 18 век, от които, изглежда, никой не се интересувал. Може би аз съм щяла да се заинтересувам? Купил ги за всеки случай. Частни детективи ли? Ами да, могат да се намерят, но дали едно генеалогично изследване не би свършило по-добра работа? Имал един негов познат, който притежавал необходимите умения, и освен това дължал на баща ми услуга: той понякога идвал в книжарницата, за да използва справочниците. В случай че имам намерение да продължа издирването си, ето адреса му. Накрая, както винаги, онези мили, но сухи думи. Пет думи: „Мама ти праща любовта си.“