Дали наистина беше казала това? Представям си следната картинка: Татко споменава: „Днес следобед ще пиша на Маргарет“ и тя казва — безразлично или топло? — „Предай й, че я обичам.“
Не. Не можех да си го представя. Това сигурно бе допълнение, направено от татко, без тя да знае. Защо го бе направил? За да ме зарадва? За да го превърне в истина? Заради мен или заради нея той правеше тези неблагодарни опити да ни сближи? Моята майка и аз бяхме като два континента, движещи се бавно, но безусловно отдалечаващи се; баща ми беше мостостроителят, който постоянно разширяваше крехката постройка, която строеше, за да ни съедини. Това беше непосилно тежка задача.
В магазина пристигнало едно писмо за мен; татко го бе прибавил към своето. Беше от професора по право, когото ми бе препоръчал.
„Скъпа госпожице Лий,
Не знаех, че Айвън Лий има дъщеря, но сега знам и имам удоволствието да ви се представя и ще се радвам да ви бъда от помощ. Законното обявяване на някого за мъртъв е точно онова, което вие предполагате: презумпция в закона за смъртта на човек, чието местонахождение е неизвестно за определен период от време, и при тези обстоятелства смъртта е единственото разумно предположение и заключение. Основната функция на този законов акт е да позволи наследството на изчезналия човек да премине в ръцете на неговите наследници.
Предприех необходимите разследвания и проследих документите, свързани със случая, който ви интересува в частност. Вашият господин Ейнджълфийлд очевидно е бил човек с навици на отшелник, данните и обстоятелствата по неговото изчезване изглеждат неизвестни. Обаче старателните и любезни усилия, направени от някой си господин Ломакс от името на наследниците (две племенници на лицето), са позволили да бъдат предприети съответните формалности. Имотът има значителна стойност, макар в известна степен да е унищожен от пожар, който е оставил самата къща необитаема. Но вие ще разберете всичко това сама от копията, които направих на съответните документи.
Ще видите също, че адвокатът се е подписал от името на едната наследница. Това е често срещано явление при ситуации, когато бенефициентът поради различни причини (болест или друга физическа невъзможност за момента) не е в състояние да се погрижи за собствените си дела.
Много повече внимание обърнах на подписа на другия бенефициент. Той беше почти неразличим, напълно нечетлив, но най-накрая успях да открия чий е. Дали няма да разкрия една от най-добре пазените тайни в днешно време? Но вие може би вече знаете това? То ли предизвика интереса ви към случая?
Не се страхувайте! Аз съм човек, който може да пази тайна. Най-дълбока тайна. Кажете на баща си да ми даде добра отстъпка за «Jusstitiae Naturalis Principia» и няма да кажа никому нито дума!
Обърнах направо на копието, което професор Кодуоладр ми бе пратил. Имаше място за подписите на племенниците на Чарли. Както той бе казал, господин Ломакс се бе разписал от името на Емелин. Това доказва, че тя е оцеляла след пожара, най-малкото това. На втория ред беше името, което се надявах да намеря. Вида Уинтър. А след него в скоби думите: Известна преди като Аделин Марч.
Доказателството.
Вида Уинтър беше Аделин Марч.
Тя казваше истината.
С това доказателство в главата отидох в библиотеката за срещата си с нея, изслушах и записах в моя малък бележник спомените на мис Уинтър за последиците от заминаването на Хестър.
Аделин и Емелин прекараха първата нощ и първия ден в своята стая в леглото, с ръце, обвити около телата им, и с очи, които не се откъсваха от очите на другата. Между Мисус и Джон-да-диг имаше мълчаливо съгласие да се отнасят с тях така, сякаш са били болни и сега оздравяват. Всъщност в известен смисъл си беше точно така. Беше им нанесена рана. Така че те лежаха в леглото, опрели нос до нос, гледащи се кривогледо, защото бяха прекалено близо. Без думи. Без усмивка. Премигващи едновременно. А когато преливането, което се извърши през това двадесет и четири часово взиране приключи, връзката, която бе насилствено разрушена, се възстанови. Но като всяка излекувана рана, тя остави своите белези.
Междувременно Мисус бе в състояние на пълно объркване от онова, което бе станало с Хестър. Джон, който не искаше да я разочарова по отношение на гувернантката, не каза нищо, но мълчанието му само я окуражи да се чуди на глас.
— Предполагам, че е казала поне на доктора къде отива — завърши нещастно Мисус. — Ще разбера от него кога смята да се върне.