Тогава вече Джон трябваше да проговори и той каза грубо:
— Никъде няма да ходиш! Няма да го питаш въобще нищо! Освен това няма да го видим тук повече.
Мисус се отвърна намръщена от него. Какво им ставаше на всички? Защо Хестър не беше тук? Защо Джон бе разстроен? И докторът, който бе постоянен посетител в къщата — защо нямало да идва повече тук? Бяха се случили неща, които бяха извън обсега на нейното възприятие. Напоследък все по-често, и за все по-дълги периоди от време тя имаше чувството, че нещо в света не върви както трябва. Неведнъж сутрин се събуждаше, за да открие, че бяха минали цели часове, без да оставят следа в паметта й. Нещата, които очевидно правеха впечатление на другите хора, за нея бяха без значение. А когато задаваше въпроси, за да се опита да разбере какво става, в очите на хората се появяваше някакъв странен поглед, който те бързо прикриваха. Да. Ставаше нещо странно и необяснимото отсъствие на Хестър беше част от него.
Джон, въпреки че съжаляваше за нещастието на Мисус, бе облекчен, че Хестър си бе отишла. Заминаването на гувернантката, изглежда, свали голям товар от плещите му. Той идваше по-свободно и по-често в къщата, а вечер прекарваше повече часове в кухнята с Мисус. Според неговия начин на мислене загубата на Хестър въобще не беше загуба. Тя наистина бе допринесла животът му да се подобри, като го бе насърчила да се заеме с възстановяването на градината, но го бе направила толкова ловко, така неуловимо и дискретно, че за него бе просто и естествено да преподреди мисълта си така, че да си внуши, че решението е било изцяло негово. Когато стана ясно, че Хестър си е заминала завинаги, той извади ботушите си изпод навеса и седна да ги лъска до печката, с крака върху масата, защото кой можеше вече да го спре!
В детското крило яростта и гневът, изглежда, бяха напуснали Чарли, оставяйки след себе си само печална умора. Понякога човек можеше да долови неговите бавни, влачещи се по пода стъпки, а понякога, с ухо до вратата, можеше да го чуе как плаче с изтощените ридания на окаяно, нещастно двугодишно хлапе. Можеше ли това да се дължи на някаква дълбока мистерия, свързана с научния подход, с който Хестър му бе въздействала през затворените врати и бе задържала неговото най-дълбоко отчаяние на разстояние? Не изглеждаше невъзможно.
Не само хората реагираха на отсъствието на Хестър. Къщата реагира моментално. Първото нещо бяха настъпилите тишина и спокойствие. Нямаше го потропващото „чук-чук-чук“ от стъпчиците на Хестър нагоре и надолу по стълбите и коридорите. Сетне чукането и коването на покрива също спря. Майсторът, след като откри, че Хестър вече я няма, с основание си помисли, че след като няма човек, който да подаде фактурите под носа на Чарли, няма да има и кой да му плати за работата. Той събра инструментите си и си отиде, като се върна само веднъж за стълбата си. И никой повече не го видя.
От първия ден на тишина къщата избра и тръгна отново по своя дълъг, бавен ход на разпадане. Първо, дребните неща: мръсотията започна да се просмуква от всяка пукнатина върху всеки предмет; повърхностите се покриха с прах; прозорците се покриха с тънък слой от нечистотия. Всички промени на Хестър бяха повърхностни. Те изискваха ежедневни грижи и поддръжка. И тъй като Мисус престана да се старае в почистването, накрая то напълно отпадна и истинската, постоянната природа на къщата започна да се възстановява. Дойде времето, когато човек не можеше да вземе нещо, без да почувства старото лепкаво чувство за мръсотия по пръстите.
Нещата много скоро се върнаха в старото си русло. Ключовете бяха първите, които си отидоха. За една нощ те се измъкнаха от ключалките и връзките, сетне се събраха да си правят компания в кухината, под една разклатена дъска на пода. Сребърните свещници, които все още светеха благодарение лъскането на Хестър, отидоха от лавицата над камината в дневната, в гнездото на Емелин под леглото й. Книгите изоставиха своите места по лавиците в библиотеката и се качиха горе, където се настаниха в ъглите и под диваните. Завесите бяха дръпнати и спуснати. Дори мебелите използваха липсата на контрол, за да се разместят. Една софа беше преместена от мястото си до стената; един стол отиде две крачки вляво. Всички свидетелства за присъствието на домашния дух бяха налице.
Част от покрива, който бе в процес на поправка, се влоши, преди да се подобри. Някои от дупките, оставени от майстора, бяха дори по-големи, отколкото онези, които трябваше да поправи. Беше идеално да лежиш на пода под покрива и да усещаш слънчевата светлина върху лицето си, но дъждът беше неприятно нещо. Дъските на пода започнаха да омекват, водата се процеждаше и падаше на долния етаж. Имаше места, където не биваше да се стъпва, защото подът хлътваше под краката. Скоро той щеше да се срути и човек щеше да бъде в състояние да гледа право в стаята под него. И колко време подът на долната стая щеше да издържи, преди да се види библиотеката? А дали подът на библиотеката щеше да поддаде? Дали някой ден щеше да стане възможно да застанеш в мазето и като погледнеш през четирите етажа нагоре, да видиш небето?