След това дните продължиха да се нижат, сякаш нищо не беше се случило, освен че прахът ставаше по дебел, мръсотията върху прозорците по-плътна, а картите за игра продължиха да се промъкват от кутиите си в гостната. За обитателите на Ейнджълфийлд Хаус ставаше все по-лесно и по-лесно да забравят, че тук някога бе имало една Хестър.
Джон-да-диг беше човекът, който в тишината на дните осъзна, че се е случило нещо.
Той беше само полски работник и въпреки това знаеше, че чашите не може да се използват, без да бъдат първо измити, и също, че една чиния, в която има сурово месо, не може да бъде използвана направо за сервиране на сготвеното. Той виждаше какво става с Мисус; не беше глупак. Така че когато купът от мръсни чинии и чаши се натрупа неимоверно, Джон запретна ръкави и ги изми. Беше странно да го види човек пред мивката, обут с ботуши и шапка, несръчен с кърпата и порцелана, макар че с теракотените саксии и нежните растения беше толкова сръчен. Той забеляза също, че много чинии и чаши са изчезнали. Къде бяха липсващите съдове? Сети се как от време на време Мисус се качва на горния етаж с чиния за мистър Чарли. Но дали някога я бе виждал да връща някоя празна чиния в кухнята? Не, никога.
Джон се качи горе. Пред заключената врата чиниите и чашите бяха наредени в дълга редица. Храната, недокосната от Чарли, осигуряваше прекрасно пиршество за мухите, които бръмчаха над нея, и навсякъде се носеше силна, гадна, гнила миризма. Колко дни Мисус бе оставяла храна, без да забележи, че онази от предния ден е била недокосната? Той събра чиниите и чашите и се намръщи. Тогава разбра.
Джон дори не почука на вратата. Какъв беше смисълът? Трябваше да се въоръжи с едно достатъчно здраво парче дърво, което да използва като стенобойна машина. Звукът от блъскането на дървото срещу дъбовата врата, чукането, скрибуцането и скърцането, когато металните панти се откъснаха от дървото, бяха достатъчни да ни съберат всички, дори и Мисус, пред вратата.
Когато тя падна, наполовина счупена и висяща на пантите си, първо чухме бръмченето на мухите, после усетихме ужасна воня, която накара Емелин и Мисус да отстъпят назад. Дори Джон сложи ръка на устата си и пребледня.
— Стойте далеч — нареди той и влезе в стаята. Аз го последвах на няколко крачки.
Пристъпихме внимателно през остатъците от изгнила, развалена храна върху пода на старата детска стая, вдигайки облаци от мухи, които се разлетяха из въздуха, докато минавахме. Чарли бе живял като животно. Мръсни паници, покрити с мухъл, се търкаляха по пода, върху камината, по столовете и на масата. Вратата към спалнята беше открехната. С края на цепеницата, която все още държеше в ръката си, Джон внимателно я побутна и една уплашена мишка притича между краката му. Страховита, ужасяваща сцена. Още повече мухи, още повече развалена храна, и най-лошото: беше ясно, че Чарли е бил болен. Купчина от изсъхнало, почерняло от накацалите мухи повръщано, се виждаше върху чергата на пода. На масичката до леглото имаше цял куп кървави носни кърпички и старата игла за кърпене на Мисус.
Леглото беше празно. Само смачкани, мръсни чаршафи с петна от кръв и други човешки гадости.
Не говорехме. Опитахме се и да не дишаме, но когато по необходимост трябваше да поемем дъх през устата си, болният, отвратителен въздух стисна гърлата ни и ни се догади. Все още не бяхме стигнали до най-лошото. Имаше още една стая. Джон трябваше да се стегне, за да отвори вратата на банята. Още преди да бъде отворена напълно, ни обзе ужас. Преди миризмата да ме удари в носа, изглежда, кожата ми я почувства и по тялото ми изби студена пот. Тоалетната беше в ужасно състояние. Капакът бе спуснат, но не можеше да задържи преливащата маса, която уж трябваше да скрие. Но това не беше нищо. Защото във ваната — Джон отстъпи крачка назад и щеше да ме настъпи, ако в същия момент аз самата не отскочих — ваната беше пълна с тъмна помия от човешки изпражнения, чиято воня прогони мен и Джон през вратата, през курешките от плъхове и мухи, през коридора, надолу по стълбите и навън през вратата.
Стана ми лошо. Повърнах и купчината жълта течност върху зелената трева изглеждаше свежа, чиста, дори сладка в сравнение с видяното горе.
— Няма нищо — рече Джон и ме потупа по гърба с ръката си, която все още трепереше.
Мисус, която ни последва със забързаното си тътрене, дойде при нас на моравата, върху лицето й бяха изписани въпроси. Какво можехме да й кажем?