— Не се тревожи, той ще излезе от стаята — успокои го Мисус.
Да излезе? Джон въздъхна и поклати глава. Беше чувал това и преди.
— Той не е тук, Мисус. Отиде си. Забрави ли вече?
— Отишъл си е! — тя поклати глава и се разсмя, сякаш някой си правеше шега с нея.
В мига, в който научи за заминаването на Чарли, фактът бе докоснал съзнанието й за миг, но не бе намерил място в него. Пасажите, коридорите и стълбищата в нейния мозък, които свързваха мислите, но същевременно ги държаха разделени, бяха подкопани. Хващайки за единия край нишката на мисълта, Мисус я последва през дупките в стените, промуши се през тунели, които се отваряха под краката й, и стигна до неясни, полузагатнати стопове: „Нямаше ли нещо…? Не беше ли…?“ Мисълта за Чарли, заключил се в детското крило, полудял от мъка и любов по мъртвата си сестра, се промъкна през един капан на времето и се превърна в мисълта за баща му (още една загуба), който се бе заключил в библиотеката, за да скърби за загубата на жена си.
— Знам какво ще го извади оттам — рече тя с хитро намигане. — Ще заведа детето при него. То ще успее. Всъщност сега ще отида да видя как е бебето.
Джон не й обясни отново, че Изабел е умряла, защото това само щеше да доведе до изпълнена със скръб изненада и въпросите защо и как.
— В приюта ли? — щеше да възкликне изненадано Мисус. — Но защо никой не ми е казал, че мис Изабел е в приют? Като си помисля само за бедния й баща! Как само я обожава! Това ще го умори, ще го убие!
И тя щеше да се загуби с часове из разбитите коридори на спомените си, да се лута из лабиринтите на миналото, скърбейки за отдавна приключили трагедии сякаш се бяха случили вчера, без да се сеща за днешните мъки и проблеми. Джон беше изпитал всичко това вече много пъти и нямаше сърце да го преживее отново.
Мисус се надигна бавно от стола и като поставяше болезнено единия си крак пред другия, се затътри навън, за да отиде да нагледа бебето, което през годините, които паметта й бе затрила, беше пораснало, беше се омъжило, беше родило близнаците и бе умряло. Джон не я спря. Тя щеше да забрави накъде е тръгнала още преди да стигне до стълбите. Но зад гърба й той хвана главата си с две ръце и въздъхна.
Какво да прави? Какво да прави с Чарли, с Мисус, с всичко? Това бяха постоянната грижа и въпросите, който си задаваше. В края на седмицата детското крило беше чисто и от вечерите, прекарани в размисъл, в главата на Джон се бе оформил план. От Чарли нямаше никаква следа, не бяха получени никакви нареждания, от близо или отдалеч. Никой не го бе видял да си тръгва и никой извън къщата не знаеше, че го няма. Като се имат предвид неговите отшелнически навици, нежеланието му да излиза от стаята, едва ли някой щеше да открие отсъствието му. Беше ли длъжен, замисли се Джон, да информира някого за изчезването на Чарли? Докторът? Може би адвокатът? Той отново и отново въртеше този въпрос в главата си и всеки път отговорът, който намираше, беше „не“. Всеки човек имаше пълното право да напусне дома си, ако така реши, и да отиде някъде, без да казва адреса си на близките, на подчинените или на работниците си. Джон не виждаше никакъв смисъл и никаква полза да съобщава на доктора всичко това, защото неговата предишна намеса в къщата бе донесла само злини и нищо друго, а колкото до адвоката…
Тук мислите на Джон станаха по-сложни и по-бавни. Защото, ако Чарли не се върнеше, кой щеше да подписва тегленията на пари от банката? Той смътно се досещаше, че адвокатът вероятно щеше да се включи в тази дейност, ако отсъствието на Чарли се проточеше, но все пак… Колебанието му бе напълно естествено. В Ейнджълфийлд живееха от години обърнати с гръб към света. Хестър беше единственият външен човек, който бе влязъл в техния свят и бе видял какво става тук. Освен това той имаше вродено недоверие към адвокатите. Джон не таеше нищо лично към господин Ломакс, който при всяко свое появяване се бе проявявал като честен и разумен човек, но все пак не можеше да сподели трудностите на домакинството с един човек, чиято професия бе да си вре носа в тайните на хората. И освен това, ако отсъствието на Чарли станеше публично достояние, както вече бе станала неговата странност, щеше ли адвокатът да бъде съгласен да сложи подписа си под банковите документи просто за да могат Джон и Мисус да продължат да плащат сметките при бакалина? Не. Джон знаеше достатъчно за адвокатите, за да проумее, че това нямаше да стане така просто и лесно. Той се намръщи, като си представи как господин Ломакс идва в къщата, отваря вратите, рови из килерите и бюфетите, занича във всеки тъмен ъгъл и оглежда всяка внимателно отгледана сянка в света на Ейнджълфийлд. Това нямаше да има край.