И освен това на адвоката му бе необходимо само един път да дойде в къщата, за да види, че главата на Мисус не е в ред. След това щеше да настоява докторът да дойде и щеше да се случи същото, както с Изабел. Щяха да я отведат. Е, можеше ли това да бъде нещо добро?
Не. Те просто не трябваше да допускат никакви външни натрапници; сега не беше моментът да канят тук, когото и да било. Много по-безопасно бе да се справят с неволите си сами. Което значеше нещата да си останат такива, каквито си бяха досега. Той щеше да се справи сам.
Нямаше за къде да бърза. Последното теглене на пари бе само преди няколко седмици, така че не бяха останали съвсем без средства. Освен това Хестър си бе тръгнала така светкавично, че не си бе взела дори заплатата, така че парите, които имаха, бяха достатъчни, ако тя не пишеше да си ги поиска и нещата не се объркаха. Нямаха нужда от много храна; в градината имаше зеленчуци и плодове, с които да се изхрани цяла армия, а гората бе пълна с гъски и фазани. А ако станеше нещо, ако изникнеше някакъв спешен случай, някакво бедствие (Джон не знаеше какво точно означава думата бедствие — дали онова, което изпитваха в момента, не беше бедствие? Възможно ли бе да има нещо още по-лошо? Кой знае защо и това му минаваше през ума), тогава той познаваше един човек, който щеше да вземе тайно няколко каси кларет от тяхната изба и щеше да му даде някой и друг шилинг в замяна.
— Всичко ще бъде наред за известно време — успокои той Мисус, докато една вечер пушеше цигара в кухнята. — Може би ще се справим четири месеца, ако сме внимателни. След това не знам какво ще правим. Ще видим.
Това бе само успокояваща имитация на разговор; той не очакваше какъвто и да е смислен отговор от Мисус. Но навикът да говори с нея бе от толкова години, че така му бе по-лесно. Когато тя му отговаряше нещо, бръщолевейки безсмислици, което ставаше рядко, той се чудеше как да направи връзка между своя въпрос и нейния отговор. Но лабиринтът в нейната глава беше толкова сложен за него, че той не можеше да го следва, а нишката, която я водеше от една дума към друга, се изплъзваше в мрака.
Джон продължи да доставя храна от градината. Готвеше, режеше месо в чинията на Мисус и слагаше малки залъци в устата й. Вдигаше чашата й със студен чай и запарваше пресен. Не беше дърводелец, но закова нови дъски върху изгнилите тук и там, изпразваше легените в стаите и отиде на покрива да огледа дупките.
— Ще трябва да поправим това — каза той решително. Но точно сега не валеше много, нямаше и сняг, така че покривът можеше да почака. Трябваше да се свършат много други неотложни неща.
Така че той переше чаршафите и дрехите. Те съхнеха твърди и лепкави с остатъци от сапун по тях. Дереше зайци и скубеше фазани, след което ги печеше. Миеше съдовете и чистеше мивката. Джон знаеше какво трябва да се прави. Беше виждал Мисус да го прави стотици пъти.
От време на време прекарваше по половин час в градината, но не можеше да й се радва. Удоволствието да бъде там бе засенчено от тревогата за онова, което може да стане в къщата в негово отсъствие. И освен това, за да я поддържа както трябва, се изискваше повече време, отколкото той бе в състояние да отдели. Накрая единствената част от градината, за която продължи да се грижи, беше зеленчуковата, а останалата бе оставена на произвола на съдбата.
След като свикнахме с това, се оказа, че нашият нов начин на съществуване беше истински комфорт. Винарската изба на къщата се оказа постоянен и таен източник на финанси за домакинството и с времето нашият живот започна да става по-добър. Наистина по-добър, ако Чарли просто си останеше в неизвестност. Неоткрит — нито мъртъв, нито жив, той просто не създаваше неприятности и не правеше никому нищо лошо.
Така че аз запазих онова, което знаех, само за себе си.
В гората имаше една колиба. Неизползвана и необитаема от сто години, обрасла с тръни и заобиколена от коприва, тя беше мястото, където ходели Чарли и Изабел, когато били деца. След като Изабел бе отведена в приюта, Чарли продължи да ходи там; знаех, защото го бях виждала, хленчещ и драскащ любовни думи по костите си с онази стара игла.
Според мен това беше мястото, където се бе скрил. Така че когато той изчезна, аз отидох направо там. Промъкнах се през къпините и висящите растения, които закриваха входа, и влязох в нея. Въздухът бе изпълнен със сладка гнилост. И там го открих. В мрака на колибата, отпуснат в ъгъла, със свити крака и пушка, допряна до едната му страна. Половината му лице липсваше. Познах го по другата половина въпреки личинките. Беше Чарли.