Върнах се обратно, без да се пазя от тръните и копривата. Нямах търпение да се махна оттам, да избягам по-далеч. Но образът му остана с мен и докато тичах, ми изглеждаше почти невъзможно да избягам от празния му едноок поглед, който ме преследваше.
Къде можех да намеря утеха?
Знаех една къща. Обикновена малка къща в гората. Веднъж или два пъти бях крала храна оттам. И отидох там. Скрих се до прозореца, успокоих дишането си и знаех, че съм близо до обикновения начин на живот. А когато престанах да дишам тежко, погледнах вътре към жената, която седеше на стола си и плетеше. Въпреки че тя не знаеше, че съм там, нейното присъствие ме успокои като добрата кръстница от приказките. Гледах я и промивах очите си, докато видението за тялото на Чарли избледня и биенето на сърцето ми се възстанови и стана нормално.
Върнах се в Ейнджълфийлд. И не казах на никого. Бяхме си по-добре така. Нали ако кажех, това нямаше да промени нещата за него?
Той беше първият от моите духове.
Напоследък ми се струва, че колата на доктора е постоянно паркирана на алеята пред къщата. Когато пристигнах за пръв път в Йоркшир, той се обаждаше на всеки трети ден, сетне започна да идва на всеки втори, после всеки ден, а сега идваше по два пъти на ден. Внимателно огледах мис Уинтър. Знаех фактите. Тя беше болна. Същевременно, когато ми разказваше своите приказки, изглеждаше изпълнена със здраве, което не бе повлияно от болестта и годините. Обяснявах си този парадокс, като си казвах, че това е благодарение на постоянното внимание, което докторът й отделяше. То я поддържаше.
И все пак тя очевидно слабееше с всеки изминал ден. Как иначе можех да приема неочакваното обяснение на Джудит една сутрин? Ни в клин, ни в ръкав тя ми съобщи, че мис Уинтър не желае да ме види. Че за ден-два ще отложим нашите интервюта. Така че, ако съм нямала какво да правя тук, бих могла да си взема кратка ваканция.
— Ваканция ли? — възкликнах. — След врявата, която вдигна, когато отсъствах последния път, никога не бих си помислила, че ще ме пусне във ваканция! А и Коледа е само след няколко седмици!
Макар че почервеня цялата, Джудит не ми каза нищо повече. Нещо не беше наред. Досетих се, че просто ме отстраняват от пътя.
— Бих могла да ви събера нещата, ако желаете? — предложи тя. Усмихна ми се извиняващо, защото знаеше, че се досещам.
— Мога и сама — раздразнението ме караше да бъда груба.
— Днес Морис има почивен ден, но доктор Клифтън ще ви закара до гарата.
Бедната Джудит. Тя мразеше измамата и не бе никак умела с лъжите.
— А мис Уинтър? Бих искала да я видя за малко. Преди да тръгна.
— Мис Уинтър ли? Страхувам се, че…
— Не иска да ме види?
— Не може да ви види — облекчението сякаш нахлу в лицето й и искреността зазвънтя в гласа й, защото най-накрая бе в състояние да каже нещо вярно. — Повярвайте ми, госпожице Лий. Тя просто не може.
Каквото и да бе онова, което знаеше Джудит, доктор Клифтън също го знаеше.
— Къде се намира книжарницата на баща ви в Кеймбридж? Дали има книги по история на медицината въобще? — искаше да знае той.
Отговорих му кратко и отсечено, заета повече с моите собствени въпроси, отколкото с неговите, и след време опитите му за разговор замряха. Докато пътувахме към Харогейт, атмосферата в колата беше напрегната, изпълнена с непоносимото мълчание на мис Уинтър.
Отново в Ейнджълфийлд
Предишния ден във влака аз си представях, че ще намеря шум и оживена дейност; инструкции, извикани на глас, и ръце, пренасящи съобщения като настоятелен семафор; кънтящи и бавно движещи се кранове; камък, разбиващ се в камък. Но когато пристигнах пред големите порти и погледнах към разрушеното място, открих, че всичко беше тихо и спокойно.
Нямаше нищо за гледане — мъглата висеше във въздуха и правеше невидимо всичко, което бе на по-далечно разстояние. Дори пътят не се забелязваше. Краката ми в един миг бяха тук, а в следващия ги нямаше. Вървях като сляпа, опитвайки се да налучкам пътя, доколкото си го спомнях от последното си посещение тук и от описанията на мис Уинтър.
Картата в главата ми беше вярна: стигнах до градината точно както очаквах. Тъмните силуети на тисовите дървета се издигаха като неясно нарисувани декори на сцена, сплескани в две измерения от пустия, безрадостен фон. Като безплътни бомбета една двойка куполообразни форми плуваха в подобната на облак мъгла; стволовете, които ги поддържаха, избледняваха и изчезваха в белотата под тях. Бяха минали шейсет години, през които ги бяха оставили да прораснат и да се обезформят, но днес беше лесно да се предположи, че мъглата е виновна за омекотяването и замазването на формите им, и че когато тя се вдигне, градината ще се покаже такава, каквато е била тогава в цялата си математическа перфектност.