Приех поканата.
Аурелиус извади очилата си от джоба и започна да ги търка разсеяно с носната си кърпа.
— Добре — той си пое дълбоко въздух. И бавно го издиша. — Ще ти разкажа така, както ми бе разказано и на мен. Госпожа Лав и нейната история.
Лицето му прие пасивен, неутрален израз, знак, че в ролята си на разказвач той самият щеше да изчезне, за да даде път на самата история. Така той започна да говори и още в първите му думи аз сякаш чух самата госпожа Лав, извикана от гроба чрез нейната история.
Нейната история, на Аурелиус, и вероятно на Емелин.
Онази нощ небето беше черно като катран, а бурята назряваше в него. В короните на дърветата вятърът свиреше, а дъждът се опитваше да счупи прозорците. Аз плетях в този стол до огъня — един сив чорап, това беше вторият чорап от чифта и тъкмо оформях петата. Изведнъж… ами просто почувствах тръпки. Не че ми стана студено, нямам това предвид. Имах цяла камара цепеници в кошницата за дърва, които донесох днес следобед от навеса, и просто трябваше да поддържам огъня с тях. Така че не ми беше студено, но си помислих: „Господи каква нощ! Щастлива съм, че в нощ като тази не съм някоя бедна душа, останала навън, далеч от дома си“, и сигурно мисълта за тази бедна душа ме караше да треперя.
В къщата беше тихо, чуваше се само честото пукане на огъня, тракането на иглите за плетене и въздишките ми. Ще попиташ „Защо въздишки“? Ами да, въздишки. Защото не бях щастлива. Бях се отдала на спомените си, а това е много лош навик за жена на петдесет години. Имах огън, имах покрив над главата си, имах топло ядене, но бях ли доволна? Не. Така че седях, наведена над сивия чорап, докато дъждът продължаваше да вали. След време станах да си взема парче кейк от килера — вкусен и сочен кейк, напоен с бренди. Той ме ободри. Но когато се върнах и взех иглите за плетене, сърцето ми се преобърна. Знаеш ли защо? Бях оформила петата два пъти!
Това ме разстрои. Наистина ме обърка и натъжи, защото аз съм добра плетачка, а не небрежна като сестра ми Кити, нито наполовина сляпа като майка ми в края на дните й. Бях правила тази грешка само два пъти в живота си.
Първия път, когато се случи, бях прекалено млада. Беше слънчев следобед. Седях до отворения прозорец и се наслаждавах на аромата на цъфналата градина. Тогава плетях син чорап. За… ами за един младеж. Моят момък. Няма да ти кажа името му, няма смисъл. Така че плетях и си мечтаех. Разни глупости от рода на бели рокли, бели торти и други подобни. И когато най-неочаквано погледнах надолу, що да видя — бях оформила петата два пъти. Беше ясно като бял ден. Изплетена част за ходилото, пета, още малко изплетена част за ходилото и пак пета. Разсмях се на глас. Нямаше значение. Много лесно щях да го разплета и да го наплета правилно.
Вече бях измъкнала иглите от бримките, когато видях сестра ми Кити да тича по алеята на градината.
„Какво ли й става? — помислих си — защо толкова се е разбързала?“ Видях, че лицето й бе позеленяло. В мига, в който ме забеляза на прозореца, тя спря като закована. Тогава разбрах, че бързането не е свързано с нея, а с мен. Тя отвори устата си, но не можа да произнесе дори името ми. Плачеше. И след това ми разказа на пресекулки, хълцайки и преглъщайки думите.
Беше се случило нещастие. Той — моят момък, бил излязъл с брат си. Да стрелят по яребици. Там, където било забранено. Някой ги видял и те се уплашили. Побягнали. Даниел, брат му, стигнал пръв до плета и го прескочил. Моят момък, той беше прекалено припрян. Пушката му се закачила на плета. Това сигурно го е забавило. Чул стъпките да идват след него и се паникьосал. Дръпнал пушката си. Няма нужда да го казвам, нали? Можеш да предположиш какво е станало.
Разплетох наплетеното. Всички онези малки бримки, които си навързал една след друга, ред подир ред, за да изплетеш един чорап. Разплетох ги. Лесно е. Изваждаш иглите, дръпваш леко конеца и те се разпадат. Една след друга, ред подир ред. Разплетох втората пета и не спрях, а просто продължих. Ходилото, първата пета, наплетеното за глезена. Всички бримки, сякаш предеш вълна. След това не остана нищо за разплитане, само купчина синя прежда в скута ми.
Не отнема много време да изплетеш един чорап, а още по-малко трябва, за да го разплетеш.
Сигурно съм навила преждата на кълбо, за да изплета нещо друго. Не си спомням.
Втория път, когато наплетох два пъти петата, бе, когато започнах да остарявам. Кити и аз седяхме тук заедно, край това огнище. Беше една година след смъртта на мъжа й, почти година откакто тя дойде да живее при мен. Беше се пооправила, така поне си мислех. Усмихваше се повече. Проявяваше някакъв интерес към нещата. Чуваше името си, без да я викам по няколко пъти. Седяхме пак тук и аз плетях чифт хубави чорапи за спане. Бяха за Кити, от най-мека агнешка вълна, розови, за да подхождат на халата й — а тя държеше книга в скута си. Не може да е гледала в нея, защото неочаквано каза: