— Джоан, наплела си петата два пъти. Вдигнах плетивото и видях, че е права.
— Ами бях се отнесла нанякъде — обясних.
Тя ми каза, че ако това било нейната плетка, не би се изненадала. Винаги наплитала по два пъти петата или въобще забравяла да я изплете. Повече от веднъж била оплитала чорапи за мъжа си без пети, само с пръсти и ходило. Разсмяхме се. Но тя бе изненадана. Така ми каза. Не ми било присъщо да бъда толкова разсеяна.
Както ти казах, вече бях правила тази грешка и преди. Само веднъж. Напомних й онова, което току-що ти казах. Всичко за моя момък. Докато си припомнях на глас, внимателно разплетох втората пета и започнах да плета отново. Концентрирах се малко повече, пък и светлината намаляваше. Така че когато свърших историята и сестра ми не каза нищо, си помислих, че мисли за съпруга си. Нали разбираш, говорех за моята загуба отпреди толкова много години, а нейната беше съвсем скорошна.
Когато довърших правилно петата, беше съвсем тъмно. Така че оставих чорапа встрани и погледнах.
— Кити — рекох. — Кити? — не последва никакъв отговор. За миг си помислих, че може да е заспала. Но не беше.
Божичко, тя изглеждаше така спокойна! На лицето й имаше усмивка. Сякаш беше щастлива да бъде отново при него. Отново с мъжа си. Докато се бях взирала в чорапа в тъмнината, разказвайки своята стара история, тя бе отишла при него.
Така че в онази нощ с черно като катран небе бях силно разтревожена и объркана, когато открих, че съм наплела петата за втори път. Всеки път, когато го направех, губех някого. Първия път — моя момък. Втория път сестра ми.
Сега го правех за трети път. Вече нямах кого да загубя. Нямах никого, освен себе си.
Погледнах чорапа. Сива вълна. Нещо съвсем обикновено. Чорапът беше за мен. Значи аз бях на ред.
Какво от туй, казах си. На кого щях да липсвам? Никой нямаше да страда, когато си отида. Това беше благословия. В края на краищата поне бях имала живот, бях живяла, а не като моето момче, което си отиде толкова младо. Спомних си изражението върху лицето на Кити — толкова щастливо, умиротворено и доволно. Не може да е толкова лошо, помислих си.
Започнах да разплитам втората пета. Какъв беше смисълът от това, сигурно ще попиташ. Ами никакъв, но не исках да ме намерят с тази плетка.
Представях си как казват: „Глупава старица. Намерили я с плетка в скута и познайте какво? Била изплела петата два пъти.“
Не исках да говорят така за мен. Така че я разплетох. И докато го правех, се приготвях за оня свят, наум.
Не знам колко дълго съм седяла така. Но накрая един звук стигна до ушите ми. Идеше отвън, пред вратата. Плач, вик като на загубено животно. Бях се отнесла далеч в мислите си, не очаквах между мен и моя край да застане нещо, така че първо не му обърнах внимание. Но го чух отново. Сякаш ме викаше. Защото кой друг щеше да го чуе тук, в сърцето на нищото? И въпреки че се бях приготвила за среща със Създателя си, образът на това малко котенце, с мократа му козинка, ме разчувства. И аз си помислих: „Само защото умирам, няма причина да откажа на едно божие създание малко топлинка и нещо за ядене.“ И право да ти кажа, нямах нищо против да имам някое живо същество до себе си в този момент. Така че отидох до вратата.
И какво намерих там?
Скрито под стряхата, за да не го вали дъждът, лежеше едно бебе! Беше повито в пелени и мяукаше като коте. Бедното малко червейче. Ти беше студен, мокър и гладен. Не можех да повярвам на очите си. Наведох се и те вдигнах. А ти престана да плачеш в мига, в който ме видя.
Не се мотах дълго навън — ти искаше да ядеш и ти трябваха сухи пелени. Така че не стоях дълго на прага. Просто се огледах. Наоколо нямаше никой. Абсолютно никаква жива душа. Само вятърът блъскаше дърветата в края на гората и — много странно — от Ейнджълфийлд към небето се издигаше дим.
Притиснах те към себе си, влязох вътре и затворих вратата. Два пъти бях наплела по две пети на един чорап и двата пъти смъртта бе дошла близо до мен. Третия път животът дойде пред вратата ми. Това ме научи да не разчитам много на съвпаденията. След това така или иначе нямах време да мисля за смъртта.