Трябваше да мисля за теб.
И ние заживяхме щастливо.
Аурелиус преглътна тежко. Гласът му стана дрезгав и се пречупи. Думите излизаха от него като заклинания; думите, които бе чувал хиляди пъти като момче, които бе повтарял хиляди пъти в себе си като мъж.
Когато историята свърши, двамата седяхме мълчаливо и съзерцавахме олтара. Дъждът навън продължаваше да вали. Аурелиус все още седеше като статуя до мен, макар да подозирах, че мислите му не бяха никак спокойни.
Имаше много неща, които можех да кажа, но не казах нищо. Просто го чаках да се върне в настоящето, в своето време. Мина време преди да заговори.
— Работата е там, че това не е моята история. Искам да кажа, аз съм в нея, това е ясно, но тя не е моя. Тя принадлежи на госпожа Лав. Мъжът, за който искала да се омъжи, сестра й Кити. Плетката й. Сладкишите й. Всичко това е нейната история. И тогава, точно когато си е мислела, че всичко е свършило, се появявам аз и давам на история вместо край, ново начало. Но това не я прави моя. Защото преди тя да отвори вратата… преди да чуе звука в нощта… преди…
Той спря, останал без дъх, направи жест, сякаш да пререже изречението си на две и да започне отначало.
— Защото, за да намери някой бебе, ей така да го намери, съвсем самичко в дъжда, значи, че преди това… За да се случи това… е необходимо…
Още един обезумял жест с ръцете, очите му се въртяха диво из църквата и по тавана, сякаш някъде там щеше да намери глагола, който му трябваше и който щеше да му позволи да изкаже онова, което искаше:
— Защото, ако госпожа Лав ме е намерила, това може само да означава, че преди това някой друг, някой друг човек, някоя майка трябва да ме е…
Това беше. Глаголът.
Лицето му замръзна в отчаяние. Ръцете му, които се мятаха развълнувано във въздуха, замръзнаха в поза, която подсказваше молба или молитва.
Има моменти, когато човешкото лице и тяло изразяват търсенето, копнежа на душата толкова точно, че както се казва, все едно четеш в книга. Аз четях в Аурелиус.
— Трябва да ме е изоставила.
Докоснах ръката му и статуята оживя.
— Няма смисъл да чакаме дъждът да спре — прошепнах. — Сигурно ще вали цял ден. Снимките могат да почакат. Хайде да вървим.
— Да — отвърна с пресипнал глас той. — Можем да вървим.
Наследството
— Оттук по права линия е миля и половина — осведоми ме той, посочвайки към гората. — По пътя е по-дълго.
Прекосихме еленовия парк и почти стигнахме до края на гората, когато чухме гласове. Беше един женски глас, който плуваше през дъжда над чакълестата алея към децата й, и през парка чак до нас.
— Казах ти, Том. Прекалено е мокро. Те не могат да работят, когато вали така.
Децата спряха разочаровани при вида на неподвижните кранове и машинария. С качулките, нахлупени върху русите им главици, не можех да ги различа. Жената ги прибра и за миг семейството се сгуши на кратко съвещание под мушамите.
Аурелиус беше възхитен и погълнат от семейната картинка.
— Виждала съм ги и преди — казах. — Познаваш ли ги?
— Те са семейство. Живеят на „Улицата“. Къщата с люлката. Карън се грижи за елените в еленовия парк.
— Тук все още ли се ловува?
— Не. Тя просто се грижи за тях. Те са прекрасно семейство. Той завистливо гледаше след тях, сетне поклати глава, за да отклони вниманието си от Карън и децата й.
— Госпожа Лав беше много добра с мен и аз я обичах. Всичките останали неща… — и като направи жест, сякаш да изтрие нещо, се обърна към гората.
— Хайде. Да вървим към къщи.
Семейството с мушамите очевидно бе стигнало до същото решение.
Аурелиус и аз вървяхме в мълчаливо съгласие между дърветата.
Нямаше листа, които да пречат на светлината, и клоните, почернели от дъжда, се протягаха тъмни към мокрото небе. Като вдигна ръка, за да отмести надвисналите клонки, Аурелиус предизвика допълнителни дъждовни капки, които се прибавиха към онези, които падаха от небето. Прескочихме едно паднало дърво и като се наведохме, видяхме тъмната локва от дъждовна вода, събрала се в хралупата му, която бе превърнала изгнилата му кора почти в пух.
Тогава Аурелиус произнесе: „Това е моят дом“.
Беше малка каменна къщичка. Построена повече да издържи на времето, отколкото да бъде красива, тя въпреки това бе привлекателна със своите прости и солидни линии. Той ме поведе да я заобиколим. Дали беше на сто или на двеста години? Трудно бе да се определи. Не беше от къщите, които сто години могат да променят. Освен това отзад имаше голяма нова пристройка, почти толкова голяма, колкото самата къща, свързана с кухнята.
— Това е моето светилище — рече той и ме покани вътре.