Една голяма, масивна метална печка, бели стени, два огромни хладилника — това бе истинска кухня за сериозно готвене.
Аурелиус дръпна един стол и аз седнах до малка маса край шкаф за книги. Лавиците бяха претъпкани с издания по готварство на френски, английски, италиански. Една книга, по-различна от другите, лежеше на масата. Това всъщност беше дебел бележник, ъглите му бяха оръфани от годините, бе подвързан с кафява хартия, която бе станала прозрачна от десетилетията използване и отгръщане с мазни пръсти. На предната корица някой бе написал РЕЦЕПИТИ със старомоден ученически почерк. По-късно излишното И беше задраскано с друг, различен по цвят молив.
— Може ли? — попитах.
— Разбира се.
Отворих бележника и започнах да го разлиствам. Пандишпан „Виктория“, орехов хляб с фурми, кифлички, кейк със стафиди и джинджифил, пита „Придворна дама“, торта „Бейкуел“, плодов кейк… Изписването и почеркът ставаха все по-добри с всяка страница.
Аурелиус завъртя копчето на фурната, сетне, като се движеше грациозно и леко въпреки габаритите си, започна да изважда продукти. Когато подреди всичко на една ръка разстояние, той се захвана с приготвянето. Протягаше ръка за ситото или за ножа, без да погледне дори. Движеше се из кухнята по начина, по който шофьорите сменят скоростите на колата: ръката му се протягаше плавно и независимо, знаейки какво точно да направи и къде ще го намери, докато очите му не изпускаха купата, в която бъркаше продуктите. Той преся брашното, наряза маслото на парченца, изстиска портокала. Правеше всичко това естествено като дишането.
— Виждаш ли бюфета? — попита ме Аурелиус. — Там, вляво от теб? Би ли го отворила?
Смятах, че иска да му дам някакъв съд, и отворих вратичката на бюфета.
— Вътре ще намериш една торба, висяща на кукичка за закачане.
Беше нещо като чанта еднодневка, стара и със странна кройка. Страничните й парчета не бяха зашити, а просто подпъхнати. Закопчаваше се с тока и от всяка страна имаше прикрепена една дълга и широка кожена лента с ръждясала катарама, което позволяваше човек да я носи диагонално през гърдите си. Кожата беше суха и сбръчкана, а платът, който някога може би е имал цвят каки, сега бе просто с цвета на годините.
— Какво е това? — попитах.
Той вдигна за секунда очите си от купата пред себе си.
— Това е чантата, в която съм намерен. И се върна отново към бъркането.
Чантата, в която бил намерен? Очите ми се преместиха бавно от торбата към Аурелиус. Макар и наведен, той бе повече от шест стъпки висок. Спомних си, че когато го видях за пръв път, си помислих, че е великан от приказките. Днес кожената дръжка нямаше да обвие дори талията му, но преди шейсет години е бил толкова малък, че да може да се побере в тази торба. Замаяна от факта колко могъщо е времето, седнах отново. Кой е бил човекът, който е поставил едно бебе в тази торба преди толкова много години? Сгънал е брезента около него, затегнал е токите, за да го предпази от дъжда и вятъра, преметнал е колана през тялото си, за да го носи, и го е отнесъл до къщата на госпожа Лав през нощта? Прокарах пръстите си по местата, които тя бе докоснала. Брезентът, токата, дръжката. Търсех някаква следа от нея. Някакъв знак, нещо изписано на Брайловата азбука или с невидимо мастило, някакъв код, които моето докосване можеха да разгадаят, само ако знаех как. Но аз не знаех.
— Мъчително е, нали? — попита Аурелиус.
Чух го как пъха тавата във фурната и да затваря вратата, сетне го почувствах до себе си, надничайки над рамото ми.
— Отвори я, ръцете ми са изцапани с брашно.
Откопчах токата и разтворих гънките на брезента. Те образуваха плосък кръг, в центъра, на който лежеше някаква смачкана хартия и дрипа.
— Това е моето наследство — произнесе Аурелиус.
Нещата изглеждаха като купчина боклук за изхвърляне, но той ги гледаше с напрегнатост, като момче, което гледа съкровище.
— Тези неща са моята история — продължи той. — Тези неща ми казват кой съм аз. Въпросът е само… въпросът е само да ги разбереш — объркването му бе напрегнато, но смирено. — През целия си живот се опитвах да ги събера, да ги снадя заедно. Все още мисля, че ако успея да намеря конеца, нишката… всичко ще си дойде на мястото. Например да вземем това.
„Това“ беше едно парче плат. Ленен, някога бял, сега с годините беше пожълтял. Отделих го от останалите неща и го пригладих. Беше избродиран със звездички и цветчета също в бяло; имаше четири съвсем мънички перлени копченца; това беше бебешка дрешка или нощничка. Големите пръсти на Аурелиус преминаха с копнеж над малката дрешка, но не смееха да я докоснат, за да не я изцапат с брашно. Сега малките ръкавчета щяха да станат само на единия му пръст.