— С това съм бил облечен — обясни той.
— Много е старо.
— Колкото мен, предполагам.
— По-старо дори.
— Защо мислиш така?
— Виж тук и тук, зашито е. Било е закърпено повече от веднъж. И това копченце не е еднакво с останалите. Преди теб е било носено от други бебета.
Очите му прескачаха от ленената дрешка към мен и обратно, жадни да научат повече.
— А ето и това — той посочи лист напечатана хартия. Личеше, че е бил откъснат от книга и намачкан.
Взех го в ръката си и започнах да чета.
„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик…“
Аурелиус поде фразата и продължи, без да чете, а по памет.
„… но не достатъчно бързо; томчето полетя, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я спуках.
Разбира се, че я познах. Как можех да не я позная, когато един Бог знаеше колко пъти я бях чела!“
— „Джейн Еър“ — казах удивено.
— Ти я позна? Да, точно от тази книга е. Попитах един човек в библиотеката. От Шарлот не знам коя си. Имала цял куп сестри.
— Ти чел ли си я?
— Започнах я. Беше за някакво малко момиченце. То бе загубило семейството си, така че леля му го бе прибрала при себе си. Мисля, че с мен е станало същото. Тази леля била много гадна, не като госпожа Лав. Един от братовчедите й е този, който хвърля книгата по нея. Но по късно момичето отива на училище, в едно ужасно училище, където храната е много гадна, но си намира приятелка — тук той се усмихна, спомняйки си прочетеното. — Само че тогава приятелката й умира — лицето му помръкна. — А след това, изглежда, съм загубил интерес. Не я прочетох до края. Не можах да разбера какво е станало — той сякаш се отърси от недоумението си. — Ти чела ли си я? Какво става с нея накрая?
— Тя се влюбва в своя работодател. Неговата жена, която е луда, живее в същата къща, но тайно — и се опитва да я изгори, така че Джейн си отива. Когато се връща, жената е мъртва, а господин Рочестър е сляп. Обаче Джейн се омъжва за него.
— Ах! — челото му се намръщи, докато се опитваше да проумее всичко. Но се предаде. — Не. Това няма смисъл, нали? Началото, да речем, малко. Момичето е без майка като мен. Но след това?… Бих искал някой да може да ми каже какво означава. Бих искал да има някой, който може да ми каже истината.
Той обърна откъснатия лист хартия.
— Вероятно книгата въобще не е важна. Може би е хартията. Може би има някакво тайно значение. Виж тук.
Вътре, на задната корица на неговия бележник с рецепти от детинството, имаше колони и редове от цифри и букви, написани с едър почерк от момчешка ръка.
— Мислех си, че може би е някакъв код — обясни той. — Опитвах се да го разшифровам. Опитвах първата буква на всяка дума, първата на всеки ред. Или втората. Сетне опитвах да сменя една буква с друга — той посочи различните опити, очите му бяха трескави, сякаш все още имаше някакъв шанс да види нещо, което му бе убягнало преди.
Знаех, че е безнадеждно.
— А какво е това? — вдигнах следващия предмет и не можах да спра треперенето си. Очевидно някога е било птиче перо, но сега беше само едно гадно и мръсно изглеждащо нещо. Мазнината в него бе изсъхнала, перцата се бяха отделили като твърди кафяви шипове по дължината на пукнатия ствол.
Аурелиус сви рамене и поклати глава в безпомощно пренебрежение, а аз оставих перото с облекчение.
Оставаше само още едно нещо.
— А сега това… — започна той, но не довърши изречението. Това беше парче хартия, грубо откъсната, с избеляло мастилено петно, което може би някога е било дума. Втренчих се отблизо в него.
Аурелиус посочи с пръст.
— Намокрило се е от дъжда, но тук, ето точно тук… — той ме заведе до прозореца, като ми посочи да вдигна хартията към светлината. — Има нещо като А в началото. А сетне и С, ето тук, накрая. Разбира се, малко е избеляло през годините, трябва да се вгледаш внимателно, но можеш да го видиш, нали?
Гледах втренчено петното.
— Не можеш ли?
Направих неопределено движение с глава, което не бе нито да, нито не.
— Видя го значи! То е очевидно, когато знаеш какво търсиш, нали?
Аз продължих да гледам, но буквите фантоми, които той виждаше, бяха невидими за моите очи.
— Ето така — продължи Аурелиус, — госпожа Лав ме е кръстила с това име. Макар че е можело да бъде много по-просто, като Алфонс да речем.
Той се засмя на себе си, тъжно, притеснено и се обърна.
— Единственото друго нещо вътре беше лъжицата. Но ти вече си я видяла — той посегна към предния си джоб и извади сребърната лъжица, която бях видяла на първата ни среща, когато ядохме кейка със стафиди, докато седяхме върху гигантските котки на стълбите на Ейнджълфийлд Хаус.