— И самата торба — довърших аз. — Каква е всъщност тази торба?
— Просто торба — отвърна разсеяно Аурелиус. Вдигна лицето си и я подуши деликатно. — Някога миришеше на пушек, но вече не мирише — подаде ми я и аз наведох носа си над нея. — Виждаш ли? Сега се е проветрила и не мирише.
Той отвори вратичката на фурната и извади тавата със златистите бисквити, които бе изпекъл. Сетне напълни чайника и приготви една табла. Чашки и чинийки, купа за захар, каничка с мляко и малки чинийки.
— Вземи това — каза, като ми подаде таблата. Отвори вратата, която водеше към всекидневна със стари удобни столове и възглавнички на цветя. — Разполагай се и се чувствай като у дома си. Ще донеса останалото след минута — той се обърна с гръб към мен с наведена глава, докато миеше ръцете си. — Ще се върна веднага след като прибера тези неща.
Отидох в гостната стая на госпожа Лав и седнах на един стол край камината, оставяйки го да прибере своето наследство — неговото безценно, неразгадано наследство, на сигурно и безопасно място.
Напуснах къщата, а нещо в мозъка ми човъркаше и драскаше. Дали беше нещо, което Аурелиус каза? Да. Някакво ехо или връзка викаше неясно и предизвикваше вниманието ми, отнесено нанякъде от останалата история. Няма значение. Щеше да се върне някой ден.
В гората имаше просека. Зад нея земята се спускаше стръмно и бе покрита с шубраци, преди да стане отново равна и да се появят дървета. Поради това тук се бе оформила една неочаквано удобна позиция, от която се виждаше къщата. На тази просека спрях, когато се връщах от къщичката на Аурелиус.
Гледката беше мрачна. Къщата, или онова, което бе останало от нея, изглеждаше призрачна. Едно сиво петно на фона на сивото небе. Горните етажи от лявата страна бяха напълно разрушени. Приземният етаж бе останал, рамката на вратата бе очертана от тъмния каменен трегер и стълбите, които водеха към нея, но самата врата липсваше. Не беше ден, в който да останеш под открито небе на произвола на природните стихии, и аз потръпнах заради полуразрушения дом. Дори каменните котки го бяха напуснали. Както и еленът, те бяха избягали, за да се спасят от мокрото. Дясната страна на къщата все още беше почти цяла, макар че, съдейки от положението на крана, тя щеше да бъде следващата, която щеше да бъде съборена. Беше ли наистина необходима цялата тази техника? — хванах се, че мисля. Защото изглеждаше така, сякаш стените сами се стопяваха в дъжда; останалите все още камъни, бледи като оризова хартия, изглеждаха готови да се стопят под моите очи само ако останех тук достатъчно дълго.
Фотоапаратът ми бе преметнат през врата. Измъкнах го изпод палтото си и го вдигнах до очите си. Беше ли възможно да уловя преходния външен вид на къщата през цялата тази влага? Съмнявах се, но исках да опитам.
Настроих лещите за далечно разстояние, когато улових слабо движение в единия край на обектива. Не беше моят дух. Децата се бяха върнали. Изглежда, бяха видели нещо в тревата и се бяха навели развълнувано над него. Какво ли беше то? Таралеж? Змия? Обзета от любопитство, настроих фокуса, за да виждам по-ясно.
Едното от децата посегна във високата трева и вдигна намереното. Беше жълтата каска на строител. С доволна усмивка то отметна назад качулката на якето си — сега можах да видя ясно, че бе момчето, и я сложи на главата си. Изправено неподвижно и мирно като войник, то стоеше с изпъчени гърди, с плътно долепени встрани на тялото му ръце, а лицето му бе напрегнато от усилието да запази прекалено голямата каска да не падне от главата му. Точно когато бе замръзнало в позата си, стана малко чудо. Една стрела от слънчева светлина намери пътя си през някакъв процеп в облаците и падна върху момчето, осветявайки го в неговия момент на слава. Аз натиснах бутона и направих моята снимка. Момчето с шапката, зад лявото му рамо жълта табела с надпис „Пазете си“, а зад дясното като фон къщата — едно безрадостно, размазано петно от сиво.
Слънцето изчезна, преместих поглед от момчето към фотоапарата, за да пренавия лентата и да прибера апарата на сухо. Когато погледнах обратно, децата бяха далеч надолу по пътя. Неговата дясна ръка държеше нейната лява, те подскачаха и се въртяха с еднаква стъпка, еднакво тежки, всеки от тях идеалният контрабаланс на другия. Полите на мушамите им се развяваха зад тях, краката им едва докосваха земята и те изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да се вдигнат във въздуха и да полетят.
„Джейн Еър“ и пещта