Не можех да направя нищо. Виждах книгите, виждах как вървят неотлъчно към зейналата паст на пещта и се отдръпнах.
— Вие избирате. Тя замина. Следваща е „Джейн Еър“.
Джейн Еър. Неочаквано устата ми пресъхна.
— Всичко, което трябва да направите, е да стреляте. Аз няма да кажа. Никой няма да узнае — тя чакаше. — Ето че започнаха да падат. Само първите няколко. Но има още много копия. Имате един миг, за да вземете решение.
Потърках палеца си нервно върху грапавия ръб на нокътя си на средния пръст.
— Сега падат по-бързо.
Тя не отместваше поглед от мен.
— Половината вече ги няма. Мислете, Маргарет. Всички книги „Джейн Еър“ скоро ще изчезнат завинаги. Мислете!
Мис Уинтър премига.
— Вече две трети ги няма. Само един човек, Маргарет. Само един малък, незначителен дребен човечец.
Аз премигах.
— Все още има време, но съвсем малко. Спомнете си, този човек гори книги. Нима заслужава да живее?
Мигам. Мигам.
— Последна възможност!
Мигам. Мигам. Мигам.
Джейн Еър повече не съществува.
— Маргарет! — лицето на мис Уинтър се изкриви от раздразнение. Докато говореше, тя удари лявата си ръка в дръжката на стола. Дори дясната й ръка, ранената, се сви в скута й.
По-късно, когато описвах тази случка, си помислих, че това бе най-спонтанният израз на чувства, който бях видяла у мис Уинтър. Това бяха много емоции, вложени в най-обикновена игра.
А моите собствени чувства? Какво изпитвах аз? Срам. Защото бях излъгала. Разбира се, че обичах книгите повече от хората. Разбира се, че ценях Джейк Еър повече от неизвестния анонимен човек с ръка върху ръчката. Разбира се, че Шекспир струваше повече от един човешки живот. Разбира се. За разлика от мис Уинтър обаче аз се срамувах да го призная.
На излизане от библиотеката се върнах при рафта с Джейн Еър и взех един том, който отговаряше на моите критерии за онова, което търсех. Подходяща година на издаване, стара хартия, съответстващ на времето печат. В стаята си отгърнах страниците, докато намерих мястото.
„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик, обаче не достатъчно бързо; томчето летеше, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я пукнах.“
Книгата беше цяла и непокътната. Не липсваше нито една страница. Това не бе томчето, от което е била откъсната страницата на Аурелиус. Но всъщност защо би трябвало да бъде? Ако неговата страница идваше от Ейнджълфийлд — ако беше наистина така, тогава книгата естествено би трябвало да е изгоряла заедно с къщата.
Известно време само седях и мислех за „Джейн Еър“, за библиотеката и за пещта, за пожара в къщата, но без значение колко ги комбинирах, подреждах и преподреждах, не можех да намеря някаква връзка.
Другото, което си спомням от онова време, е случката със снимката. Една сутрин върху таблата ми се появи малък пакет, адресиран до мен с наклонения почерк на баща ми. Това бяха моите снимки от Ейнджълфийлд. Бях му изпратила лентата, а той я бе промил и копирал за мен. Имаше няколко чисти и ясни снимки от първия ден: къпините, израснали върху развалините на библиотеката, бръшлянът, който се виеше по каменното стълбище. Стреснах се, когато видях снимката на спалнята, където се срещнах лице в лице с моя дух; над старата камина се виждаше само отразеният блясък на светкавицата. Все пак я извадих от купчинката и я пъхнах в бележника си.
Останалите снимки бяха от втория ден и повечето от тях представляваха озадачаващи композиции от тъмнина и мрак. Онова, което си спомнях, бяха сиви сенки, покрити със сребристо; мъглата се движеше като воал от газ; моето собствено дишане бе нещо средно между въздух и вода. Но апаратът ми не бе хванал нищо от това, а тъмните петна, които прекъсваха сивото, не беше ясно дали са камък, стена, дърво или гора. След половин дузина подобни снимки се отказах да ги разглеждам. Пъхнах купчинката в джоба на жилетката си и слязох в библиотеката.
Бяхме на средата на интервюто, когато забелязах настъпилата тишина. Отново се бях унесла, изгубена както винаги в нейния свят от детството на близначките. Възстанових звука на гласа й, спомних си промяната на тона, фактът, че тя се обърна към мен, но не можах да си спомня думите.
— Какво? — попитах.
— Джобът ви — повтори тя. — Има нещо в джоба ви.
— О… това са снимки… — в този безвремеви отсек по средата между приказката и живота, когато все още не можех да съобразявам бързо, аз се обърках и измънках. — Снимки на Ейнджълфийлд.
Докато се осъзная, те бяха в ръцете й. Отначало тя ги разгледа една по една, напрягайки се да види през очилата си размазаните форми. Тъй като един неразличим образ следваше друг, тя издаде една лека въздишка — запазена марка „Вида Уинтър“, която издаваше, че очакванията й са напълно оправдани, и устата й се стегна в критична черта. Със здравата си ръка започна да прехвърля купчинката по-бързо и повърхностно. За да покаже, че не очаква да намери нещо интересно, след бегло поглеждане тя хвърляше всяка снимка върху масата. Бях хипнотизирана от падащите на равни интервали снимки. Те оформиха разбъркано ветрило върху повърхността й, като падаха една върху друга и се плъзгаха по гладката им повърхност.