И изведнъж ритъмът спря. Мис Уинтър седеше напрегнато, държеше една снимка и я разучаваше с намръщено лице. Видяла е дух, помислих си.
След доста време, преструвайки се, че не усеща моя поглед върху себе си, я пъхна под оставащата дузина, прегледа другите, като ги хвърляше както преди. Когато онази, която бе привлякла вниманието й, се показа на повърхността, тя едва я погледна и я добави при останалите.
— Не бих могла да кажа дали е Ейнджълфийлд, но щом вие казвате — рече ледено, събра цялата купчина, но докато ми я подаваше, я изтърва.
— О, извинете ме. Ръката ми — промърмори. Аз се наведох да събера снимките, а тя продължи историята, откъдето я бе прекъснала.
По-късно разгледах отново снимките. Макар че редът им бе разбъркан, не беше трудно да кажа коя я бе поразила толкова силно. След купчината замазани, сиви образи имаше само една, която се открояваше. Седнах на края на леглото си, гледах снимката и си спомнях момента. Изтъняването на мъглата и топлината на слънцето се бяха комбинирали точно навреме, за да позволят на един слънчев лъч да падне върху момченце, което бе застанало мирно, с вдигната брадичка, с изправен гръб, с очи, издаващи страха и опасението му, че всеки миг голямата жълта каска на главата му ще се свлече и ще падне.
Защо тази снимка я бе заинтригувала? Разгледах внимателно фона, но къщата, която вече бе наполовина разрушена, представляваше само сиво петно зад дясното рамо на момчето. По-близо до него се виждаше решетката на бариерата и ъгълчето на табелата „Пазете се“.
Дали момчето бе привлякло интереса й?
Половин час се чудих, но не стигнах до никакво обяснение. Тъй като бях объркана, я пъхнах вътре в книгата до снимката на едно отсъствие в огледалото.
Освен снимката на момчето и играта на Джейн Еър и пещта, много малко други неща проникваха през покривалото, което приказката на мис Уинтър хвърляше върху мен.
С изключение на котарака. Той забеляза моите необикновени часове на работа и идваше да драска на вратата и да вдига врява в случайни часове от деня и нощта. Дояждаше яйцата или рибата от чинията ми. Обичаше да седи върху купчината листове, наблюдавайки ме как пиша. Часове наред аз пишех, бродейки в тъмния лабиринт на историята на мис Уинтър, но без значение колко се бях забравила, никога не губех чувството, че съм наблюдавана. А когато наистина се унасях, погледът на котарака бе този, който проникваше в объркването ми и осветяваше пътя ми обратно към стаята, към бележките ми, към моливите — към настоящето. През някои нощи той дори спеше с мен в леглото и аз оставях завесите отворени, така че ако се събуди, да може да седне на рамката на прозореца и да гледа как невидими за човешкото око неща се движат в мрака.
И това беше всичко. Освен тези детайли, нямаше нищо друго. Само вечния полумрак и приказката.
Катастрофата
Изабел си бе отишла. Хестър си бе отишла. Чарли си бе отишъл. И мис Уинтър започна разказа си за следващите загуби.
Горе на тавана се подпрях на скърцащата стена. Първо натисках силно гърба си към нея, за да я накарам да поддаде, след това отпусках. Отново и отново. Все едно изкушавах съдбата. Какво щеше да стане, ако стената паднеше? — питах се аз. Щеше ли покривът да се срути върху мен? Щеше ли да последва пропадане на дъските на пода? Щяха ли плочите, гредите и камъните да се изсипят през таваните върху леглата и кашоните, сякаш е станало земетресение? И тогава какво? Щеше ли да спре дотук? Докъде щеше да продължи пропадането? Натисках ли натисках, подигравайки се на стената, предизвиквайки я да падне, но тя не се даваше. Направо е удивително колко дълго една мъртва стена може да издържи, дори под натиск.
После, една нощ се събудих от страшен шум, ушите ми бучаха. Звукът вече беше спрял, но все още можех да го усетя как резонира в тъпанчетата и гръдния ми кош. Скочих от леглото и изтичах по стълбите, Емелин ме следваше по петите.
Пристигнахме на площадката, която водеща към галерията, едновременно с Джон, който спеше в кухнята и се появи в основата на стълбите. Всички зяпахме втрещено. В средата на коридора по нощница стоеше Мисус и зяпаше нагоре. В краката й имаше огромен каменен блок, а над главата й назъбена дупка в тавана. Въздухът беше изпълнен с прах. Той се надигаше и падаше във въздуха, сякаш се чудеше къде да се уталожи. Части от мазилка, гипс, хоросан и дърво продължаваха да падат от етажа над нас със звук, който наподобяваше драскането на мишка, и от време на време чувствах как Емелин подскача до мен, когато дъски и тухли летяха отгоре.