Каменните стъпала бяха студени, трески от дърво и парчета мазилка и хоросан се забиваха в краката ми. В центъра на отломъците от нашата разрушена къща, заобиколена от спирали прах, който бавно се стелеше около нея, като истински призрак стоеше Мисус. С посивяла от прах коса, с посивяло и прашно лице, със сиви гънки по дългата нощница. Гледахме през дупката в тавана, през нея в следващата дупка в следващия таван и накрая в още една дупка. Видяхме тапета на божури в спалнята горе, над него шарката като клонки на бръшлян в спалнята над нея и най-отгоре бледосивите стени на една малка таванска стаичка. А над всичко това, високо над главите ни, видяхме дупката в самия покрив и небето. Нямаше звезди.
Аз хванах ръката на Мисус.
— Хайде — казах. — Няма смисъл да стоим и да гледаме тук.
Поведох я и тя ме последва като послушно малко дете.
— Ще я сложа да си легне — рекох на Джон.
Бял като призрак, той кимна.
— Добре — отвърна, а гласът му бе дрезгав и натежал от прах. Не можеше да понесе гледката. Направи бавен жест към разрушения таван. Това беше движение на един давещ се човек, влачен от течението.
— А аз ще оправя тук.
Но час по-късно, когато Мисус вече бе почистена, облечена с чиста нощница и сложена в леглото да спи, той все още беше там. Точно както го бях оставила. Стоеше и гледаше към мястото, където бе стояла Мисус.
На следващата сутрин, когато тя не се появи в кухнята, отидох да я събудя. Но вече нищо не можеше да я събуди. Душата й бе излетяла през дупката в покрива и тя си бе отишла.
— Мисус вече я няма — казах на Джон в кухнята. — Мъртва е.
Лицето му не се промени. Той продължи да гледа в една точка, сякаш не ме чу.
— Да — прошепна най-накрая. — Да.
Имах само едно желание: да седна като Джон, неподвижна, загледана в пространството, без да правя нищо. И все пак времето не беше спряло. Чувствах сърцето си да измерва секундите, можех да почувствам как гладът расте в стомаха ми, а жаждата мъчи гърлото ми. Бях толкова тъжна, че си мислех, че ще умра. И все пак бях скандално и абсурдно жива — толкова жива, че кълна се, можех да чуя как растат косата и ноктите ми.
Заради цялата непоносима тежест, която притискаше сърцето ми, не можех като Джон да се отдам на нещастието. Хестър си бе отишла, Чарли си бе отишъл, Мисус си бе отишла, Джон, макар и по свой собствен начин, си бе отишъл, но се надявах, че ще успее да намери пътя обратно. Междувременно момичето в мъглата трябваше да излезе от сенките. Беше време да престане да си играе и да порасне.
— Ще сложа чайника — казах. — Ще ти направя чаша чай. Гласът не беше моят. Някакво друго момиче под кожата ми, по-разумно, по-способно, най-обикновено момиче, бе намерило своя път и ме водеше. Тя, изглежда, знаеше точно какво прави. Бях изненадана само отчасти. Нима не бях прекарала половината си живот, наблюдавайки как хората живеят своя? Наблюдавайки Хестър, Мисус, селяните?
Настаних се тихичко вътре в себе си, докато способното момиче сложи вода за чай, запари чаените листенца, разбърка ги и напълни чашите. Тя сложи две захарчета в чашата на Джон, три в моята. Отпих и когато горещият, сладък чай стигна стомаха ми, най-накрая престанах да треперя.
Сребърната градина
Още преди да се събудя напълно, имах чувството, че нещо бе различно. А след това, преди да отворя очи, вече знаех какво беше то. Беше светлина.
Сенките, които се криеха в стаята ми от началото на месеца, ги нямаше; нямаше ги мрачните ъгли и печалната атмосфера. Прозорецът представляваше един блед правоъгълник, от който навлизаше блещукаща светлина, която осветяваше всичко в стаята ми. Толкова отдавна не бях я виждала, че почувствах прилив на радост, сякаш не само нощта бе свършила, а и зимата. Имах чувството, че пролетта е на прага.
Котаракът седеше на ръба на прозореца и гледаше напрегнато към градината. Доловил, че съм се размърдала, той скочи долу и задраска с лапи по вратата, за да излезе. Облякох палтото си и се промъкнах тихичко с него надолу, към кухнята и градината.
В мига, в който прекрачих прага навън, осъзнах грешката си. Не беше ден. Не беше слънцето, а луната, която светеше, поръбваше листата със сребро и докосваше с нежни пръсти очертанията на скулптурните фигури. Застинах онемяла и загледах луната. Тя беше като идеален кръг, висящ в чистото небе. Бях хипнотизирана, можех да стоя там, докато съмне, но котаракът нетърпеливо се притисна към глезените ми, за да му обърна внимание, и аз се наведох да го погаля. Веднага след като го докоснах, той се отмести само за да спре на няколко ярда от мен и да ме погледне подканящо през рамото си.