Тя първа дойде на себе си. С нетърпелив жест вдигна към мен една тъмна, покрита с пръст ръка и с дрезгав глас произнесе наниз от пилещи, безсмислени звуци.
Объркването забави отговора ми; дори не успях да произнеса името й, преди тя да се обърне и да забърза наведена напред, с прегърбени рамене. От сенките се появи котаракът. Той се протегна спокойно, пренебрегна ме и тръгна след нея. Те изчезнаха под арката и аз останах сама. Аз и парчето разровена земя.
Всъщност да, проклетите лисици.
След като останах сама, бих могла да убедя себе си, че съм си въобразила всичко. Че съм вървяла като сомнамбул и в съня си съм сънувала, че близначката на Аделин ми се е явила и ми е подшушнала тайно и невъзможно да бъде разбрано съобщение. Но аз знаех, че беше реалност. И въпреки че тя вече не се виждаше, можех да я чуя как пее, докато се отдалечава. Онзи същият дразнещ, безсмислен, без мелодия фрагмент от пет ноти — ла-ла-ла-ла-ла.
Стоях и слушах, докато звуците изчезнаха напълно.
След това, осъзнавайки, че краката и ръцете ми са замръзнали, се върнах в къщата.
Фонетичната азбука
Минали са много години, откакто научих фонетичната азбука. Това започна с една диаграма в някаква книга по лингвистика, която намерих в книжарницата на татко. Първоначално нямаше никаква причина за моя интерес, освен че през един уикенд нямах какво да правя и бях впечатлена от знаците и символите, които съдържаше книгата. Имаше познати и непознати букви. Имаше главни букви „X“, които не бяха същите като малките, и главни „Y“, различни от малките. Други букви като „p“ и „d“, „s“ и „z“ имаха прикачени смешни малки опашки и завъртулки и човек можеше да сбърка „h“, „I“ и „u“ сякаш бяха „t“. Харесаха ми тези фантастични хибриди: запълвах страници им, което се превръщаше в „j“, и „v“, което кацаше несигурно върху малко „o“, като кученца, които играят върху топки в цирка. Баща ми прегледа страниците, които бях изписала със символи, и ме научи на звуците, които вървяха към всеки един от тях. Открих, че чрез международната фонетична азбука човек можеше да пише думи, които приличат на математически символи, думи, които бяха като таен код, думи, които приличаха на отдавна забравени и мъртви езици.
Аз се нуждаех от мъртъв език. Такъв, с който да мога да комуникирам с мъртвите. Обикновено изписвах една специална дума отново и отново. Името на сестра ми. Като талисман. Сгъвах хартията във формата на сложно миниатюрно оригами и я пазех винаги близо до мен. През зимата тя стоеше в джоба на палтото ми; през лятото я пъхах в чорапа до глезена си. Нощем заспивах, като я стисках в ръката си. Въпреки цялото ми внимание и грижи невинаги успявах да запазя тези малки парчета хартия. Губех ги, правех нови, сетне намирах старите. Когато майка ми се опита да изтръгне едно от пръстите ми, аз го глътнах, за да й попреча да го прочете. Но когато видях баща ми да вади едно посивяло и оръфано парче хартия от боклука на дъното на едно чекмедже и да го разгъва, не направих нищо, за да го спра. Той прочете тайното име и лицето му сякаш се разчупи на части, а когато вдигна очите си към мен, те бяха пълни с тъга.
Разбрах, че иска да проговори. Отвори уста, но аз вдигнах пръст към устните си. Не исках да произнася името й. Нима не се беше опитал да я накара да мълчи? Нима не я беше заключил в тъмнината? Нима не беше поискал да я забравим? Нима не беше се опитал да я скрие от мен? Сега той нямаше право над нея.
Издърпах хартията от ръката му. Без да продумам, напуснах стаята. Отидох до прозореца на втория етаж, пъхнах парченцето в устата си, почувствах сухия му дървен вкус и го преглътнах. За десет години моите родители бяха погребали името й в мълчание, опитвайки се да я забравят. Сега аз щях да протестирам със собственото си мълчание. И да помня.
Освен че можех да произнеса неправилно „здравей“, „довиждане“ и „извинете“ на седемнадесет езика и да кажа гръцката азбука отзад напред (макар че никога не научих и една гръцка дума през живота си), фонетичната азбука бе един от онези тайни, случайни кладенци на безполезни знания, останали от моето книжно детство. Научих я само за свое собствено развлечение — нейното приложение в наши дни бе само лично, така че с годините не направих никакви усилия да я използвам и практикувам. Ето защо, когато излязох от градината и взех молива, за да запиша съскащите и фрикативни съгласни, преградните гласни и вибриращите звуци в настоятелния шепот на Емелин, трябваше да направя няколко опита.