След три или четири опита седнах на леглото и погледнах реда от завъртулки, символи и знаци. Съмнението започна да ме яде. Спомнях ли си съвсем точно звуците, след като загубих около пет минути, за да се върна обратно в къщата? Беше ли моето възстановяване с помощта на фонетичната азбука адекватно? Ами ако паметта ми ме подвеждаше?
Прошепнах онова, което бях написала на хартията. Прошепнах го още веднъж, настоятелно. Изчаках да се роди някакво ехо като отговор от спомена ми, което да ми каже, че не съм сбъркала, че съм го уцелила. Нищо не излезе. Това беше лоша имитация, пародия на нещо, което не бе чуто добре и затова бе запомнено само наполовина. Усилията ми бяха безполезни.
Написах вместо това тайното име. Заклинанието, очарованието, талисманът.
Но то никога не действаше. Тя никога не се появяваше. Все още бях сама.
Смачках хартията на топка и я запокитих в ъгъла.
Стълбата
— Моята приказка не ви досажда, нали, госпожице Лий?
На другия ден изтърпях много такива забележки, тъй като не бях способна да потисна прозевките си, не ме свърташе на едно място и търках очите си, докато слушах разказа на мис Уинтър.
— Извинете ме. Просто съм изморена.
— Само изморена? — възкликна тя. — Изглеждате така, сякаш смъртта е по петите ви! Може би едно хубаво хапване ще ви помогне. Какво всъщност ви има?
Свих рамене.
— Просто съм изморена. Това е всичко.
Тя сви устни и ме изгледа строго, но аз не казах нищо повече и тя продължи разказа си.
Нещата продължиха така шест месеца. Останалите обитатели на къщата се приютихме в една шепа стаи: кухнята, където Джон все още спеше нощем, дневната и библиотеката. Ние, момичетата, използвахме задните стълби, за да стигнем от кухнята до една спалня, която изглеждаше сигурна. Матраците, на които спяхме, бяха онези, които довлякохме от старата си спалня, леглата обаче бяха прекалено тежки, че да ги местим. Къщата изглеждаше прекалено голяма, след като домакинството бе намаляло по численост. Ние, оцелелите, се чувствахме по-свободно в сигурността на по-малките си жилищни помещения. Същевременно не можехме да забравим напълно останалата част от дома, загниваща бавно зад затворените врати.
Емелин прекарваше по-голяма част от времето си в изобретяване на игри на карти.
— Играй с мен! Хайде де, играй! — вадеше ми душата тя. Накрая се предавах и играех. Неизвестни игри с вечно променящи се правила; игри, които само тя разбираше и които винаги печелеше, което й доставяше постоянно удоволствие и удовлетворение. Тя се къпеше, любовта й към сапуна и горещата вода така и не изчезнаха. Прекарваше часове, блаженствайки във водата, която подгрявах за пране и миене на чинии. Не й завиждах. Беше по-добре, ако поне една от нас можеше да бъде щастлива.
Преди да затворим стаите, Емелин прерови шкафовете, принадлежащи на Изабел, и взе рокли, шишенца с парфюм и обувки, които натрупа в нашия лагер в една спалня. Все едно се опитвахме да спим в съблекалня. Емелин носеше роклите. Някои бяха излезли от мода преди десет години, други — принадлежали на майката на Изабел, бяха на тридесет и четиридесет години. Емелин ни забавляваше всяка вечер, като се появяваше драматично в кухнята в най-екстравагантни одеяния. Роклите я правеха да изглежда по-голяма от петнадесет; правеха я да прилича на жена. Спомних си разговора на Хестър с доктора в градината: „Няма причина един ден Емелин да не се омъжи.“ Спомних си също какво ми бе казала Мисус за Изабел и пикниците: „Тя бе от онези момичета, които мъжете не могат да гледат, без да поискат да ги докоснат.“ Почувствах неочаквано безпокойство. Но след това Емелин се настаняваше на стола в кухнята, вадеше тесте карти от копринената си торбичка и казваше съвсем по детски: „Играй на карти с мен, хайде, моля те“. Това почти винаги ме успокояваше, но все пак внимавах да не напуска къщата, докарана с нейните премени.
Джон беше апатичен и равнодушен. Той се сети да направи нещо немислимо: нае момче да му помага в градината.
— Всичко ще бъде наред — успокои ни той. — Това е просто момчето на стария Проктър, Амброус. Той е добър и тих момък. Няма да е задълго. Само докато се оправя с къщата.
Което знаех, че ще продължи вечно.
Момчето дойде. То бе по-високо от Джон и с по-широки рамене. Видях ги да стоят с ръце в джобовете и да обсъждат работата за деня, след което момчето започна. То копаеше с премерени и спокойни движения; плавното, постоянно проникване на лопатата в почвата действаше на нервите ми.
— Защо трябва да го наемаме? — исках да знам. — Той е външен човек като всички останали.