Камерно щастие
Има един тънък мост между реалността и отвъд и трябва да имаш смелост да минеш по този мост. Трябва да имаш смелост и да се върнеш по същия мост. Светът отсам, където живеем, може и да се подреди по друг начин; в този си вид е плод на някаква агресия.
В камерата е друго. Отпускам се напълно, забравям кое е правилно, не слагам етикети на нещата, те са добри или лоши само едни спрямо други, не сами по себе си.
Стоя в камерата по-дълго. Вътре не работи компасът: стрелката унило сочи някаква посока и като въртиш компаса, и тя се върти колебливо с него. Сякаш животът за нея е загубил смисъл и се е оставила на течението — да става каквото ще, какво значение има някакъв си юг — ако си в космоса, къде е юг? Транзисторът не работи, вътре в камерата емпетри-плейърът работи, но зле. Софтуерът забива. Нали така са устроени новите уреди — натискаш копчетата и то вземе та стане. Ние знаем какво очакваме от машините — и те се научиха какво да правят. Едно зърно боб знае какво да прави. Една капка вода знае кога да замръзне и кога да се изпари. Малките кукувици, като ги изоставят родителите, и те знаят какво да правят. След като възрастните кукувици вече са отлетели на юг, малките се събират на ята и също отлитат на юг. Как малкото кукувиче знае къде да отиде, за да се събере с другите в ятото, как после намират пътя на юг, като в цялото ято няма една възрастна кукувица с някаква останала памет от миналата година, не е ясно, но намират пътя. Ползват информационните полета на вида си, това ли ми казват Кирова и Ерофеев? Това трябва да е. Няма друго обяснение.
От дългия престой в камерата усещам, че организмът ми е като нов, нямам дори едно нищожно оплакване, мога да кажа, че всички системи работят чудесно, но и това не е вярно, защото нямам усещане за системи, а за единна цялост. Камерата ме сглобява в първоначалния ми вид. Лежа в пълно щастие и покой. Извън камерата почват да ме атакуват обичайните мисли, ежедневните грижи, разсъждения, порции смях и меланхолия, без цялост, а фрагменти от личността ми, опитващи да се сглобят.
Камерата пропуска нещо през тайнствените си стени, някакви полета, в които има покой и изначална мъдрост, и спира безсмислените лабиринти на ежедневието, помията на големия град. Престоят в камерата ми напомня на едно усещане, отдавна забравено, когато бях на палатка на Седемте езера, същото усещане за бодрост на духа, щастие, пълното спокойствие, увереност, че каквото и да става, всъщност всичко е наред и има една хармония, която се грижи за всичко и, слава богу, е извън теб.
Кирова, питам наум, Кирова, тази камера трябва да се даде на хора, които са болни, знаеш ли колко хора са безнадеждно болни… Тази камера сигурно ще ги излекува; има хора, загубили пътя, има нещастници с черни мисли и ако постоят на тъмно в тази камера, сигурно ще им дойде акълът в главата. Не може ли тази камера да се патентова, да се произвежда масово? Ерофеев смята ли да я произвежда?
Като говориш наум, не очакваш отговор. Можеш само да си фантазираш как са нещата; не съм я измислил аз тази камера, кой знае как е направена. Аз съм строителен инженер, с други неща се занимавам. Работя по новия ръкав на метрото. Трасето е истински ужас, потънал съм в работа, само камерата ме спасява от стреса. Сега само аз я ползвам, но не съм алчен — искам и другите да видят какво е. Какво ли ще каже Кирова?
Не мога да седя и да чакам повече. Сядам и написвам всичко в едно писмо, подреждам си мислите на листа, слагам го в банята. Чакам.
Валентина не отговаря, никакъв знак. Свалям писмото от стената на банята, дописвам отдолу: „Валентина, ако метрото може да стане изолираща камера, ще спасим града…“, викам куриер и го изпращам до пощенска кутия номер 138, централна поща. Чакам.
Ерофеев
Десет дена без контакт. На десетия пристига писмо с подател Ерофеев. Пише следното:
„Уважаеми Владимир,
Извини ме, че се обръщам така към теб, но така те наричаше Валентина и аз бих искал също така да те наричам. Валентина окончателно си замина. Пресели се в по-добрия свят. Моля те, не скърби за нея. Вече няма да ти се явява като ектоплазма или глас. Представяй си какво би искала да ти каже, и това ще е достатъчно.
Относно идеята ти метрото да се превърне в гигантска камера. Признавам, че това е една от най-щурите идеи, които съм чувал. В началото ми се стори абсолютно невъзможна и технически неосъществима. Не е възможно участъци от тунела на метрото да се изолират с няколкото пласта специални сплави, както е при истинския модел на камерата. Би било само една мечта. В света обаче има синхронност, както знаеш. Идеи като твоята идват почти винаги, когато изпълнението им стане по някакъв начин възможно. От известно време разработваме специална смес, която положена като боя или шпрей, изолира по същия начин, както сплавите. Това прави идеята ти технически изпълнима. Ако е възможно, бих искал да дойда, за да обсъдим подробностите.