Заразява ме. Един гений практик, това не се среща често. Като знам какви може да са последствията, ми се замайва главата. Като инженер, имам свобода на действие. Мога да решавам какви материали да се използват, как да се направи хидроизолацията на тунелите и халетата, и всякакви технически подробности. Слава богу, направихме добре предишните тунели и сега се работи по-смело, без много обсъждания.
В началото бе метрото
Спомням си ясно и сега, след толкова години, онова неудържимо, разтърсващо усещане, чувството, преди метеорит да удари Земята, секундата преди земетресение. Ерофеев не бе случаен човек, бе с мисия и каквото бе намислил, ставаше. Всичко бе реално и постижимо, но бе нереално по своите измерения — осемдесет хиляди човека щяха да минават на ден през станция „Университета“, средно с по осем минути престой — да, с това можеше да се започне.
Спомням си като днес откриването на новия ръкав на метрото: линията „Университета — Младост“. Дългоочаквано откриване, тържествено. Апотеоз на метростроенето в България — спирки с чудесни зали, с акустиката на опера, осветени като за бал, облицовани с мрамор, с чудесна хидроизолация под мраморите, с такава изолация, че човек забравя откъде идва и накъде е тръгнал. Сеща се само защо е на тоя свят, и имаше случаи, когато след малко чакане, след някакви си пет минути, някои се сещаха за нещо много важно, но забравено, за някой много важен човек, и излизаха на бегом от метрото. Други се сещаха, че от тая работа и бързане още нямат бебета и не отиваха на работа, защото бебетата са къде-къде по-важни. Тръгнаха едни слухове, че метрото лекува главоболие, говореха и за един парализиран, видите ли, който просел долу, взел че се раздвижил, взел че проходил и как е станало това, един господ знае, и после спирката се напълни със сакати, с парализирани, с инвалиди, но за ден-два се оправяха и си тръгваха, та сега прииждаха от чужбина, чули отнякъде какво става. Гледали по телевизията, то по цял ден това снимаха.
Помня, още на откриването всички бяха неимоверно щастливи. Кметът като преряза лентата в централната зала, каза, че толкова щастлив не се е чувствал никога през живота си, и щеше да звучи малко странно, едно метро е все пак, ако и другите не се чувстваха и те дълбоко щастливи и преизпълнени със странно очакване за нещо хубаво. Ерофеев, и той заразен от общото настроение, ме прегърна и каза:
— Представяш ли си, Влади, какво ще стане, като направим всички спирки такива? Да, ще започнем с метрото, пък после ще видим…
Григор Гачев
Извън картината
На Павлина
— Не ми харесва. Котката като че ли всеки момент е готова да се обърне и да одраска нейно височество.
Сират огледа внимателно картината. Може би малко виолетов отблясък върху козината на животното? Не, няма нищо, което би могло да го обясни. Трябва да постави някъде яркожълт предмет. Ако драконът на гоблена вдясно издишва огън — не, не се връзва… А, ето една идея.
Момчето избра най-разрошената четка, натопи я във вода и я приглади с ръба на дланта си. След това добави няколко внимателни мазки върху предната лапа на животното и духна лекичко, за да подсуши бързо гланцираната боя. Сега лапата изглеждаше като току-що измита.
— Така е по-добре — усмихна се старият художник. — Само да не навириш нос, ей! — След това внезапно млъкна и се ослуша. — Идва негово височество херцогът! Я да опитаме…
Той се протегна и постави картината на отвора към страничното помещение. След това леко я заметна с дантелената завеса, за да не личи рамката. Едва се беше отдръпнал, и вратата на ателието се отвори.
— Привършихте ли портрета на принцесата? — Херцог Бако изгледа злобно двамата. Шарещият му поглед изведнъж спря върху картината.
— А, това вече е нахалство! Да държите нейно височество да ви позира чак досега! Мелиса, веднага ставай и тичай на обяд!… Чуваш ли какво ти казах? Веднага ставай… Ха!… Кой измисли тая проклета шега?!
— Аз съм виновен, Ваше височество — пристъпи напред старецът. — Бях оставил картината да съхне…
Очите на херцога се присвиха като цепки.
— Подиграваш се с член на кралското семейство, а?! Бегом до палача да ти удари двадесет тояги на голо! Не, не сега. Утре, след като поднесеш картината на краля. И имай само наглостта да забравиш!
— Слушам, Ваше височество! — поклони се старият художник. Херцогът се завъртя и трясна на излизане вратата така, че цялото ателие потрепера.
— Довечера има бал, и негово височество ще се напие, както обикновено. На сутринта може би ще си спомня името и титлите си, но не и наказанието ми — усмихна се старецът, докато с мъка изправяше болния си гръб след поклона. — Е, какво ще кажеш?