Хамонд се обърна към ученика си и внимателно остави четката.
— Защо мислиш, че това да си месар или ковач е по-малко изкуство от това да си художник? Че твоят труд е по-благороден и по-възвишен от техния?
— Как защо?!
Майсторът се усмихна, но очите му останаха тъжни.
— Като млад странствувах много. Веднъж пътувах с кораб далече — отвъд морето Океан.
Сират зяпна. Учителят често разказваше за своите пътувания, но никога не беше споменавал за такова пътешествие.
— Оттатък морето Океан ковачите са почитано и уважавано съсловие. Те ни смятат за недостойни да използуваме техните произведения — така, както ние смятаме чужденците за недостойни да гледат картините на майстори. Любопитството ми обаче нямаше граници, и една вечер сключихме с един млад ковач таен договор — аз ще нарисувам картина за него, а той ще ми покаже какво се прави в техните работилници.
Картината представляваше изгрев над прохода между Кар и Етор, това са две планински долини далеч на север оттук, и върховете около тях са вечно заснежени. Дори учителите ми ме признаваха за равен на тях, а се бях амбицирал, и тя стана по-добра от всичко, което бях рисувал дотогава. Когато я видя, ковачът стоя неподвижен доста време, след което заплака. Така разбрах, че е достоен за нашето изкуство повече от много от моите познати… На следващата вечер той донесе в странноприемницата ковашки дрехи, и преоблечен така, ме преведе из техните работилници.
Видях неща, които ме потресоха. Видях изковано от метал хилядолистно дърво, при най-малкия полъх на вятъра клоните се огъваха и листата шепнеха странни, но приятни и никога неповтарящи се песни. Видях меч, който блестеше като слънце и с един удар разсичаше на две камък колкото човешка глава, без да получи и драскотина. Видях пиано, което свиреше само, задвижвано от механизми по-сложни от всичко друго, което съм виждал през живота си. Там имаше огледала от сребро, които правят жената да изглежда красива, и други, които показват истинското лице на човека до теб, зад колкото и благовидно изражение да е скрито… Затова вече никой не може да ме убеди, че ковашката работа е груба и черна. И сигурно по света някъде има страна, за която не съм чувал, но където и работата на месарите е също такова изкуство.
Сират захапа устни. Не искаше да се предава толкова лесно.
— Добре. Но за да получи справедлива оценка, херцогът трябва да изглежда какъвто си е. Сега е изобразен като възпитан кавалер и достоен брат на краля.
Хамонд хвърли към него кратък, внимателен поглед. След това се замисли за малко. Когато заговори, гласът му звучеше дяволито.
— Да речем, че негово височество херцогът изглежда твърде авторитетно, а това може да не хареса на техни величества. Дали няма някакъв начин това да се поправи?
Момчето вдигна палитрата и се зае. Изви леко дръжките на цветята откъм Бако — сега сякаш те се бяха извърнали настрани от него. Леко замазване на линиите в този край на картината подсказа самохвален жест, откъснато листо в долния ъгъл — надута и глупава поза. За момент смяташе да добави още нещо, но се отказа.
— Така добре ли е?
— Май нещо не ти е симпатичен негово височество — усмихна се побелелият мъж. — Дали случайно грубото му отношение към принцесата през онази вечер, когато той така разсеяно я обърка с картината, не ти е повлияло по някакъв начин? Добре де, няма да разпитвам повече… Дай ми сега палитрата, искам и аз да добавя нещо.
Хамонд се наведе над платното и сякаш се преобрази. На мястото на схванатия и болен старец сега стоеше вълшебник, творящ чудеса с едно докосване на четката. Сират виждаше тази гледка десетки пъти на ден, но никога не успяваше да разбере как и защо точно става всичко. Веднъж беше чул придворния писар да казва: „Някои хора стареят като парцали, а други — като катедрали“. Като че ли това беше точната дума — когато хванеше четката, старият му учител изведнъж се превръщаше от едното в другото.
— Забелязва ли се разликата?
Чиракът се вгледа внимателно. Не, като че ли нищо. Какво точно беше оправял учителят? Горните половини на две стръкчета трева бяха откъснати, до тях лежеше мъничко перце, до самата рамка тревата се изправяше след нечие настъпване… следа с формата на… Захвърленият извън картината воал всъщност не беше воал — това беше едра, снежнобяла гъска, подкарвана от приведената кралица!
— Както си спомняш, нейно величество разбира от гъски. Вероятно това ще й достави удоволствие… ако го забележи — усмихна се учителят. Очите му заискриха и за момент на Сират му се стори, че вътре в сбръчканото, изсушено тяло е скрито момче на неговата възраст. Той се поколеба за момент, преди да се реши да прошепне каквото мислеше: