— Да, сега го различихме и ние… Май угаси ускорителите. Току-що.
— Видях.
— Горивото ли е свършило?
— Не, разбрал е, че го спират. Може би с някакво поле. Не ги виждам добре. Има смущения…
— Телескопът регистрира пространствен скок, затова.
Пилотът не смееше да изрече на глас това, което му се завъртя в главата. Накрая се престраши:
— Оттеглят се, така ли?
— Да. Махат се. С какво ги уплашихте?
Стан намали тягата и зададе на компютъра маневра за сближаване и скачване с ракетоплана на Тони. Лекотата на безтегловността го замая за кратко. Като се посъвзе, той обърна лице към радиоуредбата. Поколеба се — дали не е твърде самонадеяно това, което искаше да каже?
— Координаторе, не ги уплашихме.
— А какво?
— Доказахме, че не сме им врагове… значи, все пак имали сме общи неща с тях…
— Предавам се, Стан. Обясни какво имаш предвид.
— Нищо особено. Просто те видяха, че… Момент! Прекъсвам за малко! Тони ме вика на личната ми честота! Потърпете малко!
От вълнение ръката му не улучи веднага нужния бутон. А когато гласът на момчето изпълни кабината, пилотът се задъха.
— Татко?
— Да, момчето ми.
— Сърдиш ли ми се?
— Не знам, Тони… В момента се радвам, че си жив, здрав и че скоро ще се скачим, а после ще тръгнем да се прибираме. Може би после ще ти се сърдя… малко.
— Исках само да им върна Животинчето… за да не го убият Координаторите. То никому нищо лошо не е направило…
— Да, наистина.
— Правилно ли постъпих?
— И да… и не… Но повече да, отколкото не.
— Ще имаш ли неприятности заради мен?
— Това сега не е важно.
— Мама… знае ли?
— После ще говорим за това. Тони?
— Да, татко?
— Ти… имаше ли представа, че Чуждите може и да си тръгнат? Че може да разберат, че няма защо да ни нападат?
— Ами, мъничко ми се искаше да е така. Щеше да ми е мъчно да се разделя с Животинчето. Татко, трябва да се извиня на мама… и на теб.
— Аз приемам извинението. А с майка си ще се разправяш сам. А сега, приготви се за скачване, синко.
— Татко?
— Да?
— Аз обичам теб и мама повече от Животинчето, но нали разбираш…
— Разбирам. Извини ме… нека първо се скачим, после ще минеш при мен… и ще си поговорим на дълго и на широко.
Но не и преди да те прегърна, калпазанино, добави мислено.
После, преди да постави длани на щурвала, Стан избърса очите си. Бяха светли сълзи. Те литнаха като малки диаманти из кабината, а заедно с тях отлетя и целия му ужас, цялата тежест, цялото отчаяние.
По уредбата се чу най-прекрасния звук за ушите му — смеха на момчето.
Очевидно Животинчето беше направило нещо смешно.
Валентин Иванов
Как спасих света, или най-хубавата професия
Спасяването на света е скъпо занимание, но за сметка на това отнема време. За потта и мръсотията да не говорим. Неприятностите започват с докторите и продължават, докато даването на литри кръв и други телесни течности се превърне в най-малката от твоите грижи. Не дай си боже да покажеш и някакъв признак на слабост. Кихането пред не когото трябва може да намали шансовете ти да полетиш с порядъци.
После идват тренировките за безтегловност. Поставят те на реактивен самолет и забележи, това е стара руска бракма, която отдавна е трябвало да бъде претопена. Не бих се изненадал, ако се окаже, че самият Гагарин е тренирал на същия самолет. Ламарините на това чудо дрънкат повече от жена ми, а това значи наистина много. Както и да е. Една сутрин ви товарят на самолета и политате. Ускорението по пистата е страшно, но кратко. По-зле става, когато започнете да се гмуркате към земята. Дори тогава пилотите трябва да изстискват и последната капка мощност от двигателите, защото въздушното съпротивление ви спира и вашето свободно падане изобщо не е свободно.
След всяко гмуркане пилотите изравняват машината и всички се изтъркулвате до предната стена на кабината. Добре, че вътрешностите на самолета са тапицирани с дебел пласт гума. Готови сте да се закълнете, че крилата падат. Тогава разбирате какво значи да се страхува човек. Всяка тренировка трае по един час и ако питаш мене, има твърде много тренировки. След първите няколко минути започвате да се чудите защо сте тук, но три полета по-късно свиквате и дори започвате да се забавлявате.
Ти се канеше да спасяваш света, нали така? И при това си плащаше за това, така че по-добре да си се наслаждавал на тренировките си за безтегловност и на всичко останало, защото това, което те очакваше следобедите, беше още по-неприятно. Значително по-неприятно. Руснаците те заключиха в някаква класна стая да изучаваш „матчаст“, или материалната част, както я наричат те. Трябваше да слушаш досадни лекции за корабните системи, седейки на дървен чин с издълбани имена, дати и карикатури, достойни за едно добре известно джентълменско списание. Кой казва, че руската култура е мъртва?