Светия войник се усмихна тъжно. Личеше, че е изнурен до крайност.
— Мънички живи същества, наречени вируси — отвърна той. — Толкова са дребни, че са незабележими с невъоръжено око. Те предизвикват болестни явления — кашлица, хрема, храчене. След тях ще плъзнат грипът, сифилисът и шарката… Мнозина ще се заразят… и в последна сметка не ще могат да оцелеят. Просто защото не са привикнали. Поколения ще са нужни, докато си създадете имунитет и успеете да се приспособите.
— Ти го донесе, нали. — Това не бе питане, а констатация. Императорът рухна на бляскавия си стол и оброни унило глава. — В теб няма нищо човешко — изстена той. — Знаеш ли, че това покоси и някои от децата, които бе помъкнал със себе си? Например онова момче, Ицкопоцакъл…
Светия войник притвори клепачи. Виеше му се свят. Плачеше му се. Може би най-сетне щеше да разбере какво означава да се разплачеш.
— Предполагах, че ще стане така — изрече глухо той. — Но нямах друг избор. Никакъв друг избор нямах… Трябва на всяка цена да чуеш какво искам да ти кажа. Имам едно предложение…
— Никакви предложения няма да слушам! — разкрещя се монархът настръхнал и виковете му погълнаха словата на войника. — Дори неизслушването им да доведе до краха на тоя свят!
— Става дума за нещо жизненоважно… — бърбореше несвързано войникът. Звукът на трошаща се бедрена става отекна отново в залата. Изневиделица изскочиха двама джелати и го сграбчиха под мишниците.
— Още сега — дереше се повелителят на миштеките — ще бъдеш изведен във вътрешния двор на тази сграда и ще бъдеш обесен за назидание. И за това няма да е необходимо решение на Върховния съвет, защото в моите правомощия е да те осъдя и да наредя веднага привеждането на присъдата в изпълнение. Проклет да си! Отнемам ти правото да изкачиш храмовите стъпала и да бъдеш принесен пред олтара на боговете. Ще бъдеш обречен на всеобщо презрение и кракът ти никога няма да стъпи в слънчевата страна! Никъде не ще откриеш вечен покой. Нашите култови жреци искаха да ти извадят сърцето, но то е от желязо. Никой няма нужда от твоето студено сърце! — Щипците на болката късаха меса от врата му, нажежени шишове се забиваха директно в мозъка му. И като че ли никакви илачи и компреси на дипломираните миштекски знахари не бяха в състояние да го избавят от страданието.
Повлякоха навън Светия войник. Влачеха го и го ръчкаха болезнено в бъбреците. Дори не се възползваха от услугите на асансьора. Водеха го по мишкоатъл, пътя на мъртвите, и нямаше връщане по този път. Мъкнеха го покрай конструкции от металокерамика и сребробетон, облепени с ламарини в телесен цвят, минаха покрай някакво ателие за трепанации и кухнята на имперския готвач, опръскана с кръвта на младенци, разминаха се с безброй дворцови служители в златоткани одежди, слизаха надолу, надолу, надолу сред прави линии, чупки и ъгли… Съвършените вентилационни шахти бръмчаха тихо, а асансьорната гъргореше — нескончаеми шумове, които увеличаваха усещането му за нереалност на произходящото.
Озоваха се пред бързо нарастваща тълпа и го качиха на столче. Край тях с ръмжене профуча фекаловоз на въздушна възглавница. Беше отпрашил към септичната пустош зад брега на белезникавото солено езеро. Там бяха натрупани кафяви планини от извержения, които се бяха спекли и не се разлагаха. Пожълтелите облаци над тях напомняха разляно по небето олио. Щом завалеше, щяха да закапят мазно и мръсно и да плъпнат потоци от гнусотии, които да се омесят с лилавата безнадеждност. Когато изсъхнеха, те щяха да образуват чудати и може би красиви изваяния. А на онези, които биха искали да нахлуят в този град отвън, за да го завоюват, щеше да им се наложи да газят в шарена, смрадлива и жвакаща кал, висока чак до пояса.
Блуждаещият поглед на осъдения обхождаше ликовете на хората около себе си, а те на свой ред изучаваха неговата изпита и обветрена физиономия. Никой от тях не подозираше, че на вратата вече чука йаойотъл, както се зовеше войната на най-разпространения местен диалект.
За секунда Светия войник се взря в далнината, отвъд окончателната цел на фекалката и плантациите от куя. Прокълнат свят без ни един храст, ни един звяр и ни един микроорганизъм в него. Е, последното вече не беше вярно.
Две чевръсти ръце свалиха с лекота мешинения му колан, прокараха свободния край през катарамата и оформиха клуп, който пристегнаха на шията му.
През главата му пробяга садистична мисъл:
„Два са пътищата за нас: престъплението, което ни прави щастливи, или ешафодът, който ни пречи да бъдем нещастни.“