Беше ли я прочел някъде, или се бе зародила в собствения му ум?
Войникът събра сетни сили.
— Люде — извиси глас той — там, откъдето ида, има неща, наречени растения и животни. Ако ме послушате, никога повече няма да сте принудени — той се насили да изрече думата — да се храните със своите деца, за да можете да съществувате. Пак ще ги отглеждате, но вече не във ферми… Жените ви няма да служат само за разплод, а…
Екзекуторите ритнаха столчето под нозете му и той увисна.
С което зрелището свърши.
— Някой разбра ли откъде дойде той? — питаха се помежду си насъбралите се, все възрастни хорица с мургав тен. Наобиколиха с любопитство обесения, а той сякаш се отдели от себе си и се погледна отстрани.
… Сега ходеше до една дълга зелена ограда. Бе оставил далеко зад себе си осмоъгълните петнадесетостени, каналите с хромираните екскреции, арматурната слуз и пломбираните сълзи. Пфу! Такава подпухнала гадост в цялата история на фекалиите няма да намериш. Не искаше и да чуе повече за Теночтитлан и трижди неблагодарните му жители. Сбогом, Теночтитлан, столице на червения и черния цвят!
Продължаваше неуморно напред. Одеве бе поставил встрани от себе си младия Ицко и му бе разрешил да крачи неуверено. Вървеше — разрушен храбрец с руинен щит, с обезлистени гърди и в скромно настроение, а симпатичният му малък спътник бе по-нетраен и от сянка, останал без капчица влага под спаружената си кожа. На десетия ден привечер силуетите на пирамидалните постройки зад тях се разтърсиха с Господен бумтеж, през люспестия хоросан изби грапавата кора на бъдещите гигантостволи дървеса, а обитателите на града, заедно с писъците си, постепенно прераснаха в истински, съвсем истински мицели.
Светия войник и младият Ицко се стреснаха, но не се обърнаха да зърнат какво става, нито забавиха стъпки. Гората, изникнала срещу общия им уплашен гръб, сраснат подир сепването, беше стара, сенчеста и дъхава колкото Средновековието. Странно: сега — някаква гора. Електрически крушки светеха с отразената измамна светлина на витаминозни глобуси. Тънкокорите твари и живителните сфери се обличаха в цветове.
Отвъд оградата, чийто свършек не се видеше, бяха започнали тържествено да мучат рогати скотове. Сегиз-тогиз през пролуките надничаха блейнали брадати козли, а тлъсти свине ги следяха втренчено със запретнати клепачи. И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги сякаш се бяха изсипали от чудодеен рог на изобилието. Или от чутовен ноев ковчег.
Когато зелените ребра на безкрайната ограда все пак се извървяха покрай тях, младият Ицко посочи с ръка пред себе си, към ширналата се гола равнина, и произнесе нещо с гримаса, досущ като дирещ изява цирков клоун, който най-сетне е съгледал своя дъсчен подиум.
Отдалеч се поклащаха Белите пети на обесения и Черната врана, кацнала на рамото му.
Тогава и войникът се спря озадачен. Подуши небитието.
Чу бесилото и Видя, че босякът-смъртник е жаден, че Естеството му умира от пек, а Плътта му се ражда под клюна на крилатия скулптор.
Всичко това разбра. А вятъра не усети.
След още десет дни
в града влезе Ернандо Кортес, който беше по-добър войник дори и от Светия войник.
И не беше сам.
Йоан Владимир
Атентатът
1.
Отсамната страна на скалата бе обрасла с мека трева. Росна в ранното утро. Хлъзгаше се под босите ми крака и мокреше краищата на робата ми. Добре, че стражите ме държаха от двете страни, защото нозете ми едва ме крепяха.
Катерех се бавничко, по-бавно, отколкото ми налагаше умората на тъмницата, и вдишвах дълбоко свежия мирис на гората, разнасян от вятъра. На върха на скалата ме чакаха неколцина, избягвах да ги гледам. Отмятах глава и поглъщах с очи синьо-зелените хълмове на Арбанаси и Трапезица, плисналите по тях слънчеви струи, бездънното небе — за последно.
Стъпките ми бяха препречени от дръвник. Нов, неопръскан с ничия кръв, нарочно изсечен за мене. Стражите ме събориха на колене и ме оставиха.
Вдигнах се с мъка. Под другата, отвесната страна на скалата, бе скупчен народът ми. Не чувах ничий глас, само откъснати, като въздишки, вопли. Бяха доведени всички, да видят унижението ми. И смъртта ми…
— Покори се, свети отче…
Извърнах се към момчето. Докато се катерех нагоре, го бях подминал, без да го разпозная. Буйните му черни къдрици бяха увити в пъстра чалма. Страните му бяха хлътнали, очите му горяха в огъня на безумието. Стройната му снага бе обвита в мърлява наметка с извезан полумесец. Бяха ми казали, че вече го наричат Искендер.