— Привет! — изрече тя с омайния си глас.
— Добър вечер, Алена — отговорих и леко се поклоних.
Тя вдигна няколко изскубнати цветчета, пресегна се и ги закичи в джобчето на ризата ми. Намръщи се едва доловимо — знаех, че докосването до мен й причинява болка — после ми помаха за довиждане.
Откъм другата страна на парка се зададе кукерско шествие. Млади мъже, облечени в рунтави синтетични кожи. Смееха се и подвикваха нестройно, явно вече бяха пияни. Преминаха съвсем близо, с оглушителна врява на звънците и тъпаните, но никой не отклони поглед към мен. Обкръжиха Алена и заподскачаха около нея, а тя запляска с ръце.
Когато се отдалечих достатъчно, побързах да изхвърля теменужките. Бръкнах в джобчето и извадих мъничката икона. Изображението на светицата ме гледаше строго и смръщено, навярно досегът със самодивското биле я бе разгневил. Прошепна със съскане:
— Вече закъсняваш, Евтиме. В „Хаджи Николи“ сме. Чакаме те.
Неслучайно бяха избрали улица „Самоводска“ за място на срещата. Резерватът бе почти изцяло съхранен, липсваха обичайните за града високи каменни колони и мраморни площадки за прелитащи змейове. Посещаваха го предимно човеци, да го разгледат и да си спомнят, че някога хората с труд и пот, сами са се грижели за себе си.
„Хаджи Николи“ бе в подножието на хълма, по средата на чаршията. Триетажна тухлена постройка, подпряна на хълма. Врати от ковано желязо водеха към вътрешния двор, застлан с речни камъни. Над входа пробягваше светеща реклама: „Вино. Змийско мляко. Подмладяващи и лечебни еликсири“. Вмъкнах се в тесния асансьор. Над бутоните за етажите мъждукаха упътващи надписи: „За люде“, „За витеци“, „Други“. Натиснах копчето за най-горния етаж. Возенето продължи точно три секунди.
„Други“ явно не идваха тук, защото заведението бе празно. В центъра на овалния салон бълбукаше и се пенеше мраморен фонтан. От сребърните чучурчета бликаше чисто, охладено вино. Край фонтана върху ниски стъклени масички бяха наредени недокоснати чашите. Никой не се мяркаше и покрай закътаните от саксии с екзотична растителност автомати за сандвичи и освежаващи напитки. За миг си помислих, че съм сбъркал мястото. После забелязах, че отвън, на чардака, край най-отдалечената от асансьора маса, са се разположили три неподвижни фигури. Насочих се към тях.
Двете облечени в бяло жени разпръскаха златисто сияние и тежък мирис на тамян. Петка Търновска и Филотия Търновска — някога, приживе, се бях потрудил да ги направя най-тачените светици в този град. Филотия ми се усмихваше загадъчно и отнесено и разресваше с пръсти русата си коса. Устните на Петка бяха здраво стиснати в сурова извивка. Третият в групата бе плътно увит в сиво наметало с дълбока качулка. Досещах се, че точно той е причината за това извънредно събиране.
— Съжалявам, че закъснях — измърморих, колкото да кажа нещо, и се настаних на свободния стол.
— Все някога трябва да спреш да се заплесваш по мирската суета — сряза ме веднага Петка. — Изрично те предупредих, че е важно.
— Имах работа…
— Никой не те кара да работиш. Никой никого не кара да работи. Можеше един ден и да не отидеш на работа. За какво изобщо работиш? Дори не ядеш и не пиеш. Ходиш там само заради проклетите книги. Отдаден си на собствените си наслади, Евтиме.
Въздъхнах.
— Е, вече съм тук. Кое беше толкова важно?
По тънките устни на Петка пробяга нещо подобно на усмивка:
— Важното е това, че вече можем да го направим.
— Кое?
— Онова!
Търпението е добродетел. Тя помълча, докато проумее, че не съм я разбрал. Наведе се през масата, усмивката й стана почти различима, а в очите й блесна ликуване:
— Атентатът, Евтиме.
— Този път ще успеем, имаме план — добави Филотия.
Засмях се. Горчиво, защото тези двете бяха единствените светици, с които можех понякога да общувам. Моят скъп приятел и учител Теодоси беше напуснал Търново и бе заминал незнайно накъде преди около два века. Липсваше ми. В мигове като този — още по-болезнено.
— Кога е следващата ти аудиенция?
— Утре сутрин. Както обикновено.
— Аха! — изсумтя многозначително Петка и удари с юмруче по масата.
— Какъв е планът този път? Да я залея със светена вода?
— О, не. Този път не е само бленуване и мечти. Този път ще сме истински подготвени да я убием.
— За какво да я убиваме? — попитах уморено.