— Забравил си кой си и какъв си! Напоследък ми е все по-трудно да те позная, Евтиме! Трепериш да не те лишат от скъпоценните ти книги! Поддаваш се на низки страсти и увлечения. Дори си започнал да общуваш с демоните. Видях одеве как ти се хилеше оная…
— Престани.
— Ще уплашиш госта ни, сестро — завъртя длан Филотия.
Петка млъкна. Почти бях забравил за непознатия с качулката. Не беше помръднал през цялото време. Дори не беше дал знак, че ни слуша.
Двете жени се обърнаха към него. В погледа на Филотия прочетох обожание. Петка притвори очи и леко му се поклони. Прошепна:
— Прощавай, пресветли… Покажи му се, да те види.
Той се изправи. Увлечен от жеста му, неволно се изправих и аз. Изпод сивия плащ се подаде ръка, облечена в ръкавица от чисто злато, и с едно движение смъкна качулката.
Допусках, че е един от нас. Бях подготвен донякъде и от обръщението „пресветли“. Знаех, че Димитър Белия никога не напуска Солун, знаех и че Тудор Черния рядко се явява денем. Бих разпознал Илия Червения по огнената му диря.
Не. Не очаквах точно Този. Сиянието на сините му очи ме блъсна и подобно на ударна вълна ме потопи в транс.
… Примижах от блясъка на вдигнатото над главата ми острие. Чувствах се спокоен и лек, не мислех, не изпитвах тъга. Едничкото ми желание бе да ме посекат наведнъж, с един удар.
Острието пламна, сякаш слънцето внезапно бе надникнало иззад облаци. После чух тръбенето на бойния рог — странен, къс звук с далечно ехо, като удар по черковна камбана.
От бистрото небе се спускаше конник. Обвит в светлина, широко размахваше лъчистите си криле златният му кон, разтърсваше русите си къдрици ездачът и надуваше златен рог. Неземно красиво беше лицето му. Блестеше ослепително златната му броня.
Прелетя ниско долу и прониза с тъничкото си копие рамото на палача. Ятаганът падна и с дрънчене се изтърколи по скалата. Сетне конникът се издигна и с два плавни замаха на могъщите криле на коня си се изгуби зад хълмовете.
Навярно никой освен мене не видя Златния Георги. Всички виждаха само вкаменената ръка на палача…
Олюлях се и изтрих с длан потеклата от носа ми кръв.
2.
— „Изборът е тънката граница, разделяща духа от разума. Духът съществува сам по себе си. Разумът съществува чрез непрекъснат акт на избор. Духът е отправната точка, затова го наричаме животворящ дух. Разумът, стъпка по стъпка, извървява пътя на избора, за да се докаже като такъв…“
„Все още не разбирам — отекна в мислите ми звънлив, почти детски глас. — Защо тогава човеците смятате духа за чист и свещен, а разума за грешен?“
Вдигнах поглед от книгата.
— Светостта на духа е именно в невъзможността му да избира. Духът е изначален и безкраен. Разумът, избирайки, допуска грешки. Висшият разум се стреми да следва дълговете на духа. Ето, чуй по-нататък: „С раждането духът приема оковите на разума, затова и изборът да се роди е първият грях на душата, а смъртта е последният избор…“.
„Ти не си направил още този избор…“
— Не съм. Душата ми е напуснала плътта, но все още не се е освободила от разума си. И от правото да избира.
„Според твоята догма аз нямам душа. Само разум и плът. Значи ли това, че всеки мой избор е грях?“
— Тъкмо напротив, велика. Ти нямаш душа, която плътта или разумът да омърсят с грях. Значи всеки твой избор е праведен.
„Но това е абсурд, Евтиме. Какво съм аз според догмата ти тогава — демон или светица?“
— Нито едно от двете. За догмата ти просто не съществуваш, велика Шар…
„Ти ме виждаш. И ме чуваш. Колко струва догмата ти пред истината, Евтиме?“
Ето това се опитвах да обясня всяка сутрин…
Шар Кан се беше полуизлегнала на най-високата площадка в Храма на Търновската резиденция. Изящните й, прозирни криле бяха прибрани и надиплени, люспите й блещукаха с всички цветове на дъгата, отразявайки светлинките на десетките огньове, горящи в Храма. Едната й издължена глава беше високо вдигната и се взираше в мен с рубинени очи, втората се поклащаше умислено и ритмично върху тънката змийска шия, третата бе подпъхната под огромното й туловище и сякаш дремеше. Толкова красива и величествена бе тази шар-верени, дете на слънцето и майка на змейовете, че ме болеше до плач да я гледам…
Гласчето, с което говореше в мислите ми, понякога звънтеше радостно като камбанка, друг път ромолеше нежно или шептеше приспивно, сякаш искаше да ме приласкае. Разбирах я. Ролята й на пчела-майка за змейовете я превръщаше в затворник. Беше прекарала безброй дни и нощи, месеци, години, векове в Храма на града, докато змейовете от кошера й престрояваха Търново в рай под небето. Веднъж в годината, на Еньовден, й позволяваха да лети. Тогава из целия град лумваха огньове, всички се струпваха по улиците, за да се радват на летежа й, а тя дълго и самотно кръжеше между облаците…