„Прочети ми още за душата“ — помоли Шар.
Бях коленичил под площадката и следях редовете на книгата с премрежен поглед:
— „Същност и неизменна цел на духа е единението със Създателя. Когато напусне плътта и се освободи от разума, душата се връща при Него. Връща се променена…“
„Тогава твоят Бог е същият като мен. Душите се стремят към него, както и моите чеда, змейовете, се нуждаят от мене… Нима има разлика?“
— „Ако промяната е твърде голяма, вследствие на погрешния избор на разума, то Създателят може да я отхвърли. Очистването на духа чрез разкаяние е възможен избор на разума, но този избор трябва да се направи, докато разумът и духът са свързани.“
„Никога не отхвърлям децата си! Те са свободни да вършат каквото смятат за правилно!“
— Защото разумът е свободен да избира. А душата — не.
„Човеците отдавна забравиха за твоя Бог. Изоставиха вярата си и превърнаха знанието в религия. Сами избраха свободата на разума пред догмите на душата. Приеха покровителството на змейовете, а ние построихме за тях рай на земята. Какво стана с душите им, Евтиме?“
Бавничко затворих книгата.
— Не знам, велика.
Стоях на колене, обронил глава на гърдите си. Усещах се толкова мъничък, жалък, като догаряща свещ сред блясъка на огньовете наоколо.
„Не тъгувай, Евтиме. Човеците са щастливи.“
— Може ли вече да си вървя?
„Да. Благодаря ти, че поговори с мен. Ще те чакам и утре.“
Изправих се. Двамата витеци от охраната се приближиха. Единият замахна и хвърли върху мен плътно покривало, изплетено от стръковете на ароматни билки. Винаги така забулен ме довеждаха и отвеждаха. Билките бяха нарочно подбрани като защита срещу свръхсетивните ми зрение и слух. Стражите застанаха плътно от двете ми страни.
— Книгата ми! Забравих я — помолих приглушено.
Онзи от лявата ми страна се отдръпна, за да вземе оставената книга. Няколко секунди ми бяха достатъчни. Вдигнах лявата си ръка и впих зъби в златистите вени при китката. Бледа, блещукаща струйка се стече по дланта ми и покапа на пода. Стражът повдигна леко покривалото и ми подаде книгата.
Поведоха ме. Под нозете ми първо се изнизаха широки стъпала от розов мрамор. После гладка бяло-зелена мозайка, право напред и чупка вдясно. Стигнахме до бялата площадка с множество ескалатори. И се загубих. Всеки път поемахме по различно плаващо стълбище, прехвърляхме се, носехме се нагоре или надолу, различен период от време. Накрая винаги се озовавах при огромната каменна арка в подножието на Царевец. Стражите свалиха покривалото, кимнаха ми за довиждане и се отдалечиха, всеки в различна посока.
Вдигнах поглед към мястото, което някога бе мой дом. Триметрова каменна стена ограждаше целия хълм. Над нея се издигаха пилони с горящи и денем, и нощем огньове. Върховете на мраморни здания със стъклени куполи отразяваха небето, слънчевата светлина и трепкащите пламъци, сякаш Царевец цял гореше.
Когато поех по тротоарните плочки, една закачулена фигура изникна като че от нищото и се приближи към мен. Подпираше се на дълга тояга, увита с парцали. Качулката бе ниско спусната, но под нея гласът бе ясен и чист:
— Беляза ли пътя, както ти заръчах?
— Да, пресветли.
— Освен двамата, дето те водят, при нея имаше ли други пазачи?
— Днес не. Рядко при нея сварвам змейове. Но тя говори в мислите им отдалече. Може да ги повика и да ги събере за миг.
— От змейовете не ме е страх, страх ме е от витеците.
— Змейовете също ни виждат. Толкова ясно, колкото и ние тях…
— Нека. Изтребил съм стотици.
— Знам, Змееборецо.
— Следвай ме.
Денем градът бе сънен и пуст. По улиците пъплеха с бръмчене чистачните машини. Миеха и полираха тротоарите, оставяйки след себе си лек мирис на розова вода. Празни увеселителни влакчета щъкаха безцелно насам-натам.
Когато минавах покрай яките колони на платформите за змейове, вдигах поглед нагоре. Те работеха далече извън града и рядко можеше да се срещне някой посред бял ден. Мярнах само двама — един с нежносини криле бе кацнал на ръба на най-високата платформа под Трапезица, другият, искрящо зелен великан, кръжеше над него, ръкомахаше и му разказваше нещо.
Моят спътник пое отново към „Самоводска“. Тротоарът се движеше бавно, можех да надничам през прозорчетата на работилниците. Направих няколко крачки срещу посоката на движение, за да се порадвам на резбовано пано. От истински орех. Изображението напомняше за глава на жена. Косите й бяха преплетени лози с бухнали чепки грозде. Очите й бяха фино издялани птичи гнезда с разперени криле над тях, вместо вежди. От едната й скула към брадичката се стичаше водопад, с две лодчици, оформящи устните. Другата й буза приличаше на звездно небе, само че вместо със звезди бе обсипана с миниатюрни модели на атома. Сякаш някой бе придал образ на първичния хаос. В долния десен ъгъл се четеше мъничък надпис: „Аз съм онази, която ражда“.