Плисна дъжд.
Като ято подплашени лястовици от целия хълм захвърчаха змейове. Атакуваха колесницата по двойки или се нареждаха като жив щит над Резиденцията. Илия бе побеснял. Фучеше, ловко промъквайки се между тях, и стреляше сякаш напосоки. Знаех, че не може да удържи дълго на отпора им, но целта му явно не бяха змейовете, а някакви видими само за него наземни обекти. Гледах като омагьосан. Към алеята ми се стичаха хора. Младата двойка до мен подвикваше и ръкопляскаше.
Зрелището бе кратко. Притисната от дузина змейове, колесницата рязко се вдигна и изчезна някъде високо над облаците. Също толкова неочаквано, както беше дошла. Множеството около мен дълго и възторжено аплодира. Те бяха видели само бурята и причудливия „танц“ на охраната. Не се и опитваха да разберат какво се е случило.
Аз се опитвах, но не успявах докрай. „Утре“, бе казал пресветлият. Утре.
5.
На другия ден, точно в девет сутринта, бях при портите на Царевец. Около стените на хълма се щураха хора, облечени в лъскави униформи от черна кожа. По обърканите им лица се досетих, че това е отдавна престаналата да функционира гражданска полиция. Досмеша ме на параноята да ги мобилизират срещу противник, който не могат да виждат. Около портите бяха паркирани няколко бронирани машини. На всичкото отгоре над хълма кръжеше хеликоптер. През цялата нелепа суматоха преминах спокойно, незабелязан от никого и незасечен от нищо.
При портите ме спряха трима витеци. Поискаха да им покажа картата си, разрешаваща достъпа до Резиденцията, макар че и тримата ме познаваха добре. Показах я, помолиха да почакам. След малко видях към мен да крачи едрата фигура на Баян.
Застана пред мен, с ръце небрежно пъхнати в джобовете на сивия му костюм, и дълго ме съзерцава с безстрастно изражение. Само очите му блестяха по-остро от обикновеното. Накрая изплю камъчето:
— Та така, Евтиме. Кажи ми за какво беше онова снощи?
Спокойно отвърнах:
— Ако питаш защо Илия вилня над Царевец, отговорът ми е: не знам.
— Вероятно изпробва пряко нападение!
— Вероятно.
— И атаката му не успя.
— Щом казваш…
— Къде е той сега?
Свих рамене. Той стисна челюсти.
— Ако ми услужиш с икона на свети Илия, ако ти се намира подръка, де, и ако ми се примолиш вежливо, бих могъл да опитам духовен контакт с него.
Баян или не схвана шегата, или не му се стори забавна. Отново помълча и изучава лицето ми. После процеди през зъби:
— Великата настоява на срещата си с теб. Въпреки обстоятелствата.
— Би могъл да ме заместиш — предложих. — Ето, отбелязал съм си докъде съм стигнал. Почети й нататък.
Най-сетне успях да го ядосам. Изръмжа на витеците:
— Водете го. Да, и тримата. Дори повикайте още двама. И поддържайте връзка пряко с мен.
За пръв път ме поведоха, без да покрият главата ми. Стараех се да изглеждам невъзмутим и да не се озъртам. Навсякъде се стелеше силен мирис на изгорено. Над нас падаха огромните сенки на прехвърчащи змейове, понесли на широките си плещи всевъзможни чаркове и инструменти. Чувах гръмки гласове и шум от трескава работа. На всеки петдесетина крачки от пътя ми бе застанал витек, оглеждаше ме строго и изпитателно. Сякаш не идвах тук всеки ден.
Придвижвахме се бавно, ескалаторите не работеха. Повечето коридори тънеха в мрак, само тук-там мъждукаше някой набързо прикачен прожектор. Кристалните куполи над големите зали бяха напукани и потъмнени от сажди. Писукането на аварийните датчици се сливаше в някакво монотонно хорово жужене. Дори една от масивните мраморни колони бе разцепена и таванът набързо бе укрепен с подпорни греди.
Не бях сигурен какво точно изпитвам — гняв или гордост. Изумяваше ме мощта на един от пресветлите ни воини. И ме болеше да гледам как граденото с години е съсипано за няколко мига. „Спомни си Содом и Гомор“… Алилуя.
В централната зала на Резиденцията бе необичайно тихо. Огньовете не горяха. Целият купол бе сринат и останките му бяха грижливо изметени. Отгоре струеше в пълния си блясък дневната светлина. Но блясъкът на Шар бе помръкнал. Видя ми се по-дребна и сиво-кафява като истинско влечуго. Тя лежеше, а под нея бе струпан мъх, напоен с черна мътилка. Едва сега осъзнах пълното значение на факта, че колесницата се бе стоварила с цялата си мощ над главния купол. Та нали тя спеше отдолу. Крилете на шар-верени бяха изпочупени и обгорени.