— Върви си! — повтори той и се присегна за шилото на сонара. Вдигна го над главата си и го размаха.
Хищникът изръмжа разярено още веднъж и бавно се отдалечи. Но Джошуа и момиченцето не помръднаха още дълго.
— Хайде излизай оттам — каза й най-сетне. — Отиде си. Чуваш ли ме?
Джошуа отметна плаща си, но тя пак се свря в него.
— Отиде си. А и аз съм тук. Стига ме държа за крака, време е да тръгваме. Видяло се е, че ще ям по пътя…
Изведнъж малката пусна крака му и драсна надолу по склона. Проследи я с поглед чак до двата хълма, от които започнаха да се изкачват. След това я изгуби. Но бе сигурен, че се е гмурнала в родната си джунгла, без дори да забави ход.
Привечер, много километри по-нагоре, спря на бивак. Тепърва предстоеше вторият изгрев и краткият втори ден, но нямаше смисъл да продължава. Беше му провървяло. Сонарът намери истинска пробойна, дълбока и обширна, запълнена с лед, а сега попадна и на извор с вода. Попълни дневника си, направи сканиране на околността около пробойната и доволен включи маяка за повикване. Човеците скоро щяха да дойдат и той щеше да ги чака тук. Дори можеше да си позволи лукса да запали огън. Сухи лиани наоколо имаше много. И тъкмо мракът се бе сгъстил и се готвеше да заспи, когато едно тънко гласче зад него попита:
— Защо теб лакрез не те напада?
— Охо! Здравей! А теб не те ли е страх от него, че се мотаеш наоколо?
— Не. Лакрез има студена кръв. Нощем не може да тича бързо и не вижда добре. Защо лакрез има студена кръв? И защо не те напада? Ти по-силен ли си от него? Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?
— Виж ти! Не само говориш, но и на почти правилен инглис! Кой е лакрез?
— Лакрез е лакрез! Дебне и изяжда когото хване. Но теб не те доближи. А можеше. Ти не бягаш бързо. Защо не те изяде?
— Връщаме се към един и същ въпрос… Много си упорита. Аз съм измерител. Никой не напада измерителите. Дори лакрез.
— Защо? Ти по-силен ли си от него?
Джошуа се засмя без глас. Обичаше да се смее така. В този объркан свят имаше много неща, над които горчиво да се посмее, но за съжаление винаги беше сам, нямаше кой да сподели настроението му. А излишното издаване на звуци бе опасно. Понякога.
— Човекът е разпоредил така. Ако лакрез ме нападне, човекът ще дойде и ще го убие. Лакрез знае това.
— Лакрез не знае нищо! Той не е умен! Той само реве и изяжда. Глупав е. А ти виждал ли си човек?
Момиченцето говореше като в скоропоговорка. На един дъх и с особен напев. И след всеки порой от думи се оглеждаше плахо в различни посоки. Всичко това бе особено забавно за Джошуа.
„Не. Всъщност не е забавно. Неестествено и страшно е. В това има нещо много повече, отколкото обикновена приказливост.“
Джошуа се замисли откога не беше виждал говорещ смислено индивид. При това с повече от стотина думи.
— Доста си приказлива. Цял ден мълчиш, а сега не можеш да се спреш. Лакрез не е толкова глупав. Умее дори да говори, макар че никой не разбира какво. И знае много добре какво ще направи човекът, ако ми стори зло. Ти по-добре ела по-близо до мен, защото теб ще изяде с удоволствие. Огънят не го плаши.
— Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?
Беше странно и неестествено малката бъбрица да настоява с този въпрос. Явно бе много важен за нея.
— Някога — да. Бил е. Но после е станал лакрез.
„Как ми се иска да можех да ти кажа истината… Да ти я обясня така, че да я разбереш.“
— А ти? Ти как се казваш? — попита той.
Сивите очички се вторачиха неразбиращо в него. Тя дори се приближи още и го погледна питащо. И кой знае защо изду кръглите си бузи.
„Как, по дяволите, да я питам за думата, която използва за себеподобните си…“
— Ти не си лакрез. Какво си?
Малката не му отвърна, само дойде още по-близо и отново се вторачи в него.
„Може би не разбира някоя дума.“
— Какво лови и изяжда лакрез?
— Глит! — каза неочаквано тя и поглади коремчето си.
Известно време не продума, явно се чудеше как да продължи.
— Живея в дупка. Всеки глит живее в дупка. Но дупките не са дълбоки. Лакрез и пенате не могат да влязат. Някъде се копаят бързо и лесно, а някъде — много трудно. Боли. Мога сега да изкопая дупка. За теб. Ти копаеш бавно. Искаш ли да изкопая дупка за теб?
И отново изду бузи. Явно този жест означаваше нещо.
— Не, благодаря. Нямам нужда от дупка. Но ти не ми каза как те наричат. Разбрах, че си глит. Имаш ли майка?
— Майка?
— Тази, която те храни. Когато си била малка, някой ти е давал храна. Може би и сега ти носи храна. Майка.
„Колко е възрастна всъщност? Прилича на малко момиченце, но може би е зрял индивид…“