— Шарме! Но тя вече не ми носи храна. Защо? Аз нося храна на сави. Днес носих храна на сави. А ти вчера даде на мен. Шарме?
— Не, не съм твоя майка. А всъщност… Днес затова ли се върна? Да занесеш храна на сави?
— Да! Но сега пак съм при теб. — Изведнъж я осени: — Измерител! Шарме?
— О, боже!
Малката странно и някак особено повишаваше глас всеки път, когато отговаряше положително. Сякаш се радваше на това, че е разбрала въпроса. Изведнъж тя се отдръпна, направи кръг около огъня и се върна.
— Виж… Аз съм измерител. Ти си глит и живееш в дупка. Но как те наричат шарме и сави? Как те извикват, когато си далеч?
— Ену. Но това е било преди. Преди шарме да спре да ми носи храна. А сави не ме извиква така. Защото не говори. И освен това не може сам да си намира храна.
— Радвам се да се запознаем. Аз се казвам Джошуа.
— Защо?
— Какво защо? Просто се казвам така.
— Дълго е! Трудно се извиква.
„Да… Необходими са цели три срички. Трудно е да извикаш «Джошуа», докато летиш като вятър, гонен от лакрез. Мен едва ли ще ме предупредят за опасността и ще бъда изяден…“
— Защо сави не може да си намира сам храна? Болен ли е?
— Не. Не е болен. Просто не знае как. Аз знам. Всеки глит знае. Но сави не знае. Шарме казва, че така се е родил. Би трябвало лакрез да го е изял преди много време, но аз изкопах много дълбока дупка и той е скрит. Нося му храна.
— Как му я занесе? Ти не носеше нищо в ръце днес.
Ену погледна коремчето си. Сега то бе значително по-малко издуто от сутринта.
— Като теб ли е? Или малко по-различен?
— Не е като мен. Има по-къси коси. И козина тук, под носа. Малко.
Последва серия от неразбираеми думи и междуметия.
„Брат, значи. Който не знае как да си намира храна. Защото не е като всеки глит… Боже, колко много думи знае! Вероятно се е запазила цяла такава общност…“
— Добре правиш, че се грижиш за сави. Но ако лакрез те хване, кой ще му носи храна?
— Никой. Той ще умре.
— Щом търсиш храна за двама, лакрез ще те хване по-лесно. Защото дебне край храната.
Джошуа се стараеше да говори простичко, с нейните думи. Но неизбежно малката прибавяше нови и нови думи.
— Да. Ще ме хване по-лесно. Но аз мога да тичам бързо. А сави няма да стои в дупката постоянно. Той също може да тича бързо, когато е нахранен. Когато е гладен, кожата му е студена като на лакрез и спи. Но когато е нахранен, може да тича по-бързо от мен. Ако събера много храна, мога да го доведа тук и да го науча да копае. Така няма да му нося постоянно храна.
— Да го научиш? Теб някой учил ли те е да копаеш?
— Не. В началото гледах шарме как копае. Правех като нея. Сави отначало не можеше да тича. Аз му показах как и той започна да тича. Трябва само да си свиваш пръстите ето така — и тя показа. — Ще му покажа как да си намира храна. Сави не е глупав. Той може да научи много неща. Но трябва да му занеса много храна, за да може да излезе далеч от дупката и да го науча как да си намира храна. А после ще го науча да говори.
Малката не спираше да бърбори. Отначало го изчакваше да й отговори. „Откъде й хрумват толкова много въпроси?“ Но той бе твърде уморен, за да приказва с нея цяла нощ. Затова просто се зави с плаща си, облегна се на раницата си и заспа.
На сутринта, когато се събуди, усети топлина по единия си крак. Още преди да отметне плаща си, знаеше защо. Малката се бе вкопчила в него точно както предния ден, когато човекът-тигър за малко не я хвана. „Лакрез. Май така го наричаше. Откъде ли знае толкова много?“
Тя веднага скочи, щом я отви, огледа се припряно на всички посоки, долепи ухо до земята и най-сетне застана в привичната си поза.
— Добро утро — поздрави той.
Тя само го погледна въпросително.
— Така се казва, когато срещнеш някого сутрин… — поясни Джошуа.
Но склонността й към разговори се беше изпарила.
— Страх те е, че лакрез може да чуе? Лакрез чува ли надалеч? Ако искаш да кажеш ДА, без да те чуе лакрез, направи ето така с глава…
Ену незабавно кимна точно както й показа.
„Забавно. Аз й показах как да говори, без да я чуе лакрез… Денем лакрез не спи, затова — никакви приказки…“
Внезапно тя отново долепи глава до земята. После бързо вдигна разтревожен поглед.
— Някой идва?
Ену закима енергично. Но не изглеждаше изплашена.
— Знаеш ли кой? Лакрез? Ако не знаеш, направи така с глава.
„Не.“
„Как наричаше тя хиените? Пенате? Пенате живеят само сред руините. На открито се боят от лакрез. Въпреки че са много.“
Тя го хвана учудващо ловко с върха на дългите си нокти за плаща и го задърпа към малкия шубрак от лиани. Той не се възпротиви, макар вече да се досещаше кой идва. Шубракът обаче се оказа доста хилав и неподходящ за укритие. Тя се отказа от намерението си и припряно се измъкна от там. Мушна се под плаща му. Мигом усети по глезена си дългите й нокти.