Ену стоеше пред него. Беше съвършено необяснимо как се е приближила толкова тихо, при това за толкова кратко време. Стоеше клекнала и наведена напред към него, сякаш близостта на лицата им имаше някакво специално значение за нея. Гледаше го с ясните си сиви очи и отново бе издула бузи.
Джошуа се засмя без глас.
„Бива си я. Не се отказва лесно и е изобретателна. Хитруша. Явно не държи много-много на сави, за негов лош късмет…“
Джошуа реши, че си струва и той да издуе бузи и да види какво ще стане. Това, което последва обаче, го смая. Беше абсолютно неочаквано за него. Тя се приближи още повече и леко отърка своята буза в неговата набола четина. Правеше го бавно, с някакво скрито удоволствие, притворила леко очи. А после, съвсем като някое кутре, се сгуши в скута му и задряма.
„Е, честито, имаш си питомец… Поне копаенето няма да ти е грижа…“
Здрачаваше се и Джошуа реши да използва хладното време пълноценно. Ходеше се леко, по пътя Ену на няколко пъти намери корени от аштесе и поне утолиха глада си. Нейната бъбривост отново бе изчезнала. Появи се внезапно, когато слънцето се скри зад хоризонта.
— Трябва да изкопаем дупка. Наоколо броди лакрез, а и още някой… — каза тя многозначително.
— Ще загубим много време за копаене — отвърна й Джошуа. — По-добре да намерим някъде заслон.
Ену неочаквано се втурна от място и затича в широк кръг наоколо. Не изглеждаше ни най-малко уморена от ходенето. Скоро Джош я изгуби от поглед и дълго не я видя. Когато все пак се върна, лицето й грееше в широка усмивка. Направи тичайки няколко кръга около него и бавно пое в посоката, в която бе изчезнала.
— Джош-уа! Джош-уа! — викаше тя. Звуците се сливаха плътно в един рязък вик, той дори не разбра в началото, че вика името му.
„Сведе го все пак до две срички!“
Тръгна след нея. В падналия здрач едва мяркаше бялата й рокличка.
„Откъде все пак я е взела? И кой й е показал как се облича?“
Унесен в мислите си, не видя веднага къщата. Беше стара и обрасла с храсти, но все пак бе в чудесно запазено състояние.
— Браво, Ену! Знаеш ли какво е това?
— Дупка!
— Точно така, малката ми. Това е дупка. Голяма дупка. В нея е живял човек.
Ену се извърна през рамо и го погледна удивена.
— Човек? Тук?
— Да, Ену. Само че много отдавна.
По лицето й се изписа неразбиране.
— Вчера. Завчера. Преди много дни.
Ену кимна, явно всичко й стана пределно ясно, и продължи да тича около къщата, изучавайки територията наоколо. Джош извади алпийското чукче и с обратната му страна си проправи път към входа на къщата. Вратата беше метална и заключена, но на третото бутване с рамо поддаде. Вътре беше прашно и тъмно. По пода се търкаляха някакви предмети, част от рафтовете все още стояха на стените, дори един стар диван се отличаваше от общата безформена купчина боклук. В следващата стая всичко бе още по-запазено. Спалня от масивно дърво…
„Боже господи! Това тук е на повече от триста години. Донесено е от Земята, най-вероятно. Тук никога не са расли такива масивни дървета.“
Опипа с ръка завивките и пружините. Всичко се разпадаше под пръстите му. Дъските протяжно скърцаха под краката му. Въпреки това къщата изглеждаше учудващо запазена.
„Тук са живели дълго след Катастрофата. Може би дори е построена след самата катастрофа. Нещо като преден пост. Но до Града има още стотици километри… Твърде далеч е…“
Докато ходеше и разглеждаше, се сети, че твърде дълго не е мяркал с поглед Ену. Върна се на входа и я видя, клекнала пред вратата.
— Искаш ли да влезеш и да разгледаш?
Ену само поклати отрицателно глава.
— Страхуваш ли се?
„Не.“
— И не ти е интересно?
— Вътре не е чисто — каза най-сетне тя.
— Тук е живял човек…
— Виждала съм.
— Така ли? Ще ми разкажеш ли?
— Няма нищо интересно. Там, където е живял човек, или е дупка на лакрез, или е мръсно. Не разбирам как човекът е живял на толкова мръсно.
— Това е било много отдавна. Но ти пък не знаеш тази дума… Жалко. Хайде да си накладем огън.
Когато сухите лиани весело се разгоряха, тя отново се примъкна при него и се сгуши в скута му.
„Социален рефлекс? Или е заради топлината на тялото ми? Дали е вече зрял индивид? Феромоналните реакции едва ли са се променили за толкова кратко време…“