— Разкажи ми за човека — помоли тихо тя.
— Какво да ти разкажа? След няколко дни сама ще го видиш.
— Наистина?!! — тя скочи и го погледна от упор в очите.
— Надявам се. Имаме уговорка.
— Днес много мислих — каза тя, намествайки се отново в скута му. — Защо лакрез не те напада. В началото реших, че е, защото ходиш изправен. Шарме разказваше, че човекът ходи изправен. Но ти не си човек, нали? Не си, така ми каза. Само че лакрез е глупав и е решил, че ти си човек. В началото и аз реших така, но ти ми каза, че не си. Затова не те напада.
— Хми също ходи изправен. И ти би могла. Лакрез също ходят изправени, понякога.
— Да. Затова мислех цял ден. Не е само това, че си изправен. Ти носиш това…
И тя прокара дланта си по наметката му.
— Отдолу нямаш козина. Носиш това, за да не ти е студено.
— Правилна мисъл! Аз нося дрехи. Но и ти носиш. Защо теб те напада, а мен не?
— Моето ми го даде шарме. Каза винаги да го нося и ако не мога да избягам от лакрез, да се изправя. Но по-добре е да бягам бързо, защото лакрез ще ме изяде.
„Загадката на бялата рокличка. Просто и логично, макар и безполезно. Прекалено интелигентно за едно човешко зверче.“
— Аз нося не само дрехи — каза той. — Това е раница, в нея нося някои неща. Храна. Ти носиш храната в коремчето си, после я повръщаш, за да нахраниш сави. А това е сектант. Това — сонар, с него се измерва плътността на почвата под нас. Това са все неща, направени от човек. Затова и лакрез не ме закача.
— Ти човек ли си? — попита тя, като отново вдигна глава.
— Как да ти кажа… Вчера не очаквах, че ще знаеш толкова много думи, а отговорът не е лесен.
— Човек? — настоя тя.
— Не. Аз не съм човек. Аз съм пенате.
Малката скочи като попарена и се шмугна в близките храсти. После бавно пропълзя обратно.
— Ти не си пенате — заяви тя. Уплахата още не я бе оставила напълно.
— Виждаш ли, има едно място, където има много дупки като тази, при това не са мръсни. В тях живеят човеците. Това място се нарича град. А край града има изоставени дупки на човек, в които живеят пенате. Те се хранят с останките от това, което яде човекът. Има хиляди пенате край града. Те са лоши, наистина, могат да те изядат. Дори лакрез се бои от тях.
— Ти не си пенате! — каза решително тя и отново се върна в скута му.
— Напротив. Аз съм пенате. Или поне бях. Докато моята шарме се грижеше за мен и ми носеше храна. После дойдоха човеците от града, прогониха шарме, а мен ме взеха.
— Защо?
— За да ме научат да измервам. Когато ме научиха, ми дадоха всичко това, дрехите, инструментите, раницата, обувките…
— Какво значи да измерваш?
— Това значи да ходиш от място на място и да наблюдаваш какво показва един уред. Всъщност, няколко уреда. После записваш това, което си измерил, и го носиш на човек, а той ти дава храна, вода и дрехи.
— Не разбирам.
— Не се тревожи, малката ми. Утре ще ти покажа уредите и записките си. Може пък да ти хареса.
— Ще ме научиш ли да измервам?
— Разбира се. Стига да искаш.
— И човекът ще ми даде много храна? И дрехи? И лакрез няма да ме напада?
— Да. Достатъчно храна и дрехи.
— А дали ще ми даде дрехи и храна за сави?
— Може би. Защо не…
— Научи ме сега! — скочи за пореден път тя.
— Добре. Първи урок — трябва добре да се наспиш, за да можеш да измерваш. Така че — лягай и заспивай. Утре ни чака много ходене. Мен поне…
Малката не каза и дума повече. Сви се плътно на кълбо и зажумя с очи.
Първото, което видя на другата сутрин, беше лицето й. Беше се надвесила над него и го гледаше втренчено. Дори не беше издула бузи, толкова беше задълбочена в занятието си.
— Какво има, Ену? Защо така си се втренчила? — промърмори той, докато се надигаше.
— Сънувах човешко лице — каза тя, напук на навика си да не говори сутрин.
— Какво?
— Сънувах. Човешко лице.
И за по-сигурно направи кръг около лицето си с върха на ноктите.
— Интересно. На какво приличаше?
— Не помня. Забравих.
— Защо реши, че е било лице на човек?
— Беше ми хубаво, докато го сънувах.
— Виж ти… А мен защо ме гледаш така втренчено?
— Ти имаш човешко лице.
Джош не намери какво да каже. Думите й го смутиха. Бяха абсолютно неочаквани и неестествени и въпреки това бяха казани леко, като на шега, макар че този бездушен свят не умееше да се шегува.
„Проклет свят! Дори не смеем да кажем истината на едно такова умно и находчиво малко зверче. От кого крием всъщност? От себе си?“
— Така е, Ену. Аз имам човешко лице. Ти също имаш човешко лице.