„И не само лице. Но това ще е по-трудно да го разбереш. Засега нека е само лице.“
— Аз имам човешко лице? — и тя прокара мекото на дланта си по бузите.
„Странно е как ловко извива ноктите си, за да не се одраска. А мен добре ме изподра вчера. Може би това значи нещо…“
— Да, Ену. И ти, и аз имаме човешко лице.
— А лакрез? А хми?
— Лакрез не толкова. Долната му челюст е деформирана, зъбите му стърчат и е космат по челото. Но дори неговото лице прилича много на човешко.
— Значи наистина е бил човек? Някога?
„Все пак я знае тази дума… Може би не я разбира напълно, само повтаря запомнена конструкция…“
— Да. Някога лакрез е бил човек.
Джош със задоволство наблюдаваше как по лицето й объркването се смени с прозрение.
„Ей сега ще се сети. Умница е тя…“
— Аз също ли съм била човек? — и премигна няколко пъти с очички. — Някога?
— Разбира се, малка моя. Някога всички глит, пенате, хми, лакрез, жорез, орме, хоти и още много други, които не знам как наричаш, са били човек.
— А защо сега не съм?
Поредният й простичък въпрос. Който за пореден път го шокира.
„Не е толкова просто да се изкорени човещината — каза си с горчивина той. — Дори от един подивял хомо сапиенс.“
— Това е много дълго за разказване, малка моя. Трябва да тръгваме вече. Нали искаш да видиш човек?
Ену с готовност излетя от обраслата с храсти градина и се втурна през хълмовете. Джош събра нещата си и с бодра крачка пое на път. Все още беше хладно и свежо.
— А ще ми разкажеш ли защо не съм човек? Докато ходим, за да видим човек?
— Защо пък не… Питай ме за думите, които не разбираш. Аз самият не разбирам много неща…
В лабораторията Сара седеше до големия микроскоп и меланхолично пушеше. Следобедното слънце правеше упорити опити да проникне през щорите и в резултат хвърляше хаотични жълти петна по пода. Джошуа гледаше през окулярите на микроскопа и нищо не разбираше.
„Това е толкова важно, а не мога да го разбера. Значи никога няма да стана човек, ще си остана пенате. Един приказлив, образован и приличащ на човек пенате.“
— Разбираш ли, Джош? — каза внезапно Сара, между две дръпвания от цигарата. После я изгаси нервно. — Не е толкова просто. Разбираме всичко, знаем как, искаме го. Но не можем! Екосистемата на този свят ще рухне окончателно, ако го направим. Можеш ли да предвидиш какво ще се случи тогава? Ще ти кажа. Всички ще измрем от глад, а това парче скала, което се опитваме да направим годно за живеене, ще си остане един мъртъв леден къс, който ще падне към Слънцето само след няколко хиляди години. Това ли искаш?
— Защо трябва да унищожаваме екосистемата?
— Казах ти вече. Защото всички животни, които сме донесли, измряха. Човекът се оказа доста по-приспособим към тази среда. Можем да клонираме каквото си искаме, да ги отгледаме в изкуствена среда и после да пуснем по полетата истински тигри и зайци. Правено е вече. Ще измрат за по-малко от десет години. Не можем да запълним всички екологични ниши за толкова кратко време.
— Тогава нека поне се погрижим за тези, които са още разумни!
В очите му напираха сълзи от мъка и безсилие. Усещаше, че всяка дума, която казваше, е лишена от смисъл, че Сара има готов отговор за нея и за всичко, но не можеше просто да се примири.
— Всички са разумни, не разбираш ли! Вземи което си искаш зверче, нахрани го, дай му подслон, говори му достатъчно често и продължи да го храниш още десет години, няма да направиш разлика с истински човек. Вземи себе си за пример!
— Аз не съм човек! Не разбирам нищо от вашите клетки, клониране и електричества!
— Защото десет години вече бродиш из пущинаците. За да разбираш от това, трябва много да учиш, два пъти по десет години някой да те храни и да те учи!
— Вие давате храна и учите само човеците. А другите, които биха могли да се научат? Те нека ровят земята, нека се изяждат един друг, в най-добрия случай — нека бродят и измерват!
— А ти какво предлагаш? Да нахраним и облечем всички и да унищожим екосистемата? Знаеш ли, че тревата по хълмовете е генномодифицирана и мутирала от радиацията след това. Ако жорез, или както там ги наричат, не я изяждат интензивно около озоновите дупки, тя ще плъзне навсякъде и ще задуши всичко живо. След което сама ще измре, защото водата и минералните вещества в почвата са ограничени. Кислородът ще свърши, въглеродният двуокис ще се утаи ниско и парниковият ефект ще изчезне. После тази планета ще се нажежи до бяло, ледовете в сърцевината й ще се стопят! Собствената й маса няма да стигне, за да задържи парата в рехавата й атмосфера. След което ще започне да пада към слънцето. Разбираш ли това?