От време на време тя остро и пронизително крещеше името му. Просто от радост. Радваше се, че си има някого, който да я пази от тигъра и да й разказва за човека. Бе зарязала всичко заради това. Своя недоучен брат, средата си, познатите места, където лесно можеше да намира храна и да се скрие.
Два дни по късно, следобед, стигнаха до указаното място. Голям надлез от някогашна автомагистрала. Самата автомагистрала отдавна бе потънала в почвата, но масивните колони от железобетон оказваха упорита съпротива на разрухата и времето. Обходиха района два пъти, но нямаше и следа от скорошно пребиваване на човек. Нямаше и указания върху някоя от гладките бетонени стени. Оставаше им само да чакат. И да намерят храна наблизо.
Летящата машина на човека дойде на другия ден. Тя не приличаше на нищо, което може да се види където и да скиташ по света. Може би напомняше смътно на някои форми от разрушените градове. Но Ену не се сети за тях. Шокът от грохота и силния вятър от витлата за нея бе твърде силен. Падна по очи и се разтрепери — това бе всичко, което успя да направи. Дори изработеният напоследък рефлекс, да се държи за крака на Джошуа и да се крие под плаща му при опасност, не сработи.
— Здравей, Джош — подхвърли вяло Сара, когато скочи на тревата.
Перката на хеликоптера още се въртеше, но воят от моторите беше стихнал. Едва тогава Ену подскочи и като стрела се шмугна в близките храсталаци.
— Здравей, Сара — отвърна Джошуа.
Изразът на лицето й бе все същият. Умора, досада, вял интерес към ставащото наоколо. Сякаш отдавнашният им разговор в лабораторията се бе състоял преди минути. Всичко важно за нея бе в главата й.
Питър слезе след нея и приседна на предния колесник. Извади цигара и запали, без да бърза. Джошуа за пръв път виждаше Сара и Питър извън лабораторното градче. Обикновено хеликоптерите спускаха контейнери с храна и указания. Рядко някой от пилотите кацаше и му предаваше съобщения устно. В присъствието им тук имаше нещо страшно и непонятно. Джошуа не разбираше какво.
— Обзавел си се! — отбеляза Сара и се усмихна почти искрено. — Симпатяга е…
После за миг възвърна обичайното си изражение.
— Ще я храня от моите си дажби. Понякога тя ми помага в намирането на храна.
— Разбира се, това не е… — Сара внезапно се отказа от мисълта си. — Джош, повече няма да има дажби. Това не е толкова лошо, колкото може би ти се струва, всъщност е прекрасно. Разбираш ли, преди няколко дни получихме съобщение. От Земята.
— Какво? — Джошуа се обърка.
„Каква Земя? Какво…“
— Земята, Джо. Нашият дом. Истинският. Там, откъдето сме дошли.
Но Джошуа не разбра. Земята бе мъртва, това бе единственото, което знаеше по въпроса. Съобщение от Земята, която е мъртва. Мислите му се завъртяха хаотично и отказаха да намират връзки помежду си.
— Земята не е мъртва, както смятахме, Джош. Големият метеорит, Катастрофата, да, имало ги е. Но те не са унищожили всичко. Евразия, Африка, част от Северна Америка. Но хората са се спасили. Облаците не са покрили цялата Земя и на много места е имало съвсем нормален климат. Стотици години са се борили да оцелеят, също като нас, и най-сетне са успели. Те идват за нас, Джош. Ще ни отведат вкъщи. Повече няма да се налага да измерваме, да обезводняваме, да контролираме и да се лишаваме. Отиваме си у дома.
Сякаш по лицето й премина някакво съвсем непознато чувство. Нещо, което изгони умората и досадата.
— А този свят? — попита внезапно Джошуа.
— Какво той?
— Какво ще стане с него?
— Други ще решават, Джош. Вече не сме сами. Може би един ден ще се върнем. Но едва ли ще е скоро. Всичко зависи от това колко силни сме всъщност. Като начало ще трябва да се справим напълно със Земята. Да възстановим климата, фауната, равновесието на средата. Нашият опит тук може да е безценен на Земята.
— Какво ще правят лакрез и пенате на Земята? — разпери ръце Джошуа.
— Лакрез? Имаш предвид — неразумните? — Сара дори се засмя на глас. — Нищо няма да правят на Земята, Джош. Ще бъдат евакуирани само хората.
Джошуа изведнъж разбра всичко.
„Това е изход. Спасение за изтормозените човешки същества, дръзнали да скитат и да създадат свой дом сред звездите. Но не за всички. Не за всички…“
„Нещо друго ли очаквах? Очаквах ли въобще нещо такова? Не, не съм. Нека бъдем честни, такова нещо никой не е очаквал. Защо тогава не съм удивен? Това е прекалено човешко — да спасиш само половината. Една десета. Себеподобните си.“
Не беше забелязал кога Ену бе прекосила полянката и се бе шмугнала в сигурното укритие на плаща му. Надничаше оттам с ококорени очи и от време на време се скриваше, но любопитството все пак надделяваше. Сара извади от джоба на комбинезона си парче шоколад, приближи се и клекна на метър разстояние. Протегна ръка напред и се усмихна.