Той също се взирал в нея през парцалите сняг — и хем се намръщил, хем се засмял.
— Хубава стойка имаш… но не се бия с жени.
Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът й, истинският й гняв.
(Пренебрежението е път пред гнева.)
— Защо — рекла му — те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?
Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.
— Чакай — настигнал го тихият глас. — Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият…
Миг по-сетне той връхлитал връз нея.
— Няма — издишал — да има — посегнал сърце да изтръгне — десети…
Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. Дей се намерил завързан, от своите си ръце и двата й крака, и болка… и болка… и болка…
— Няма да има — казала тя върху него. — Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?
Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.
— Оня наместник… той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.
После прехапал устни.
— Но какво ти разправям… Нали си деветият…
— Тършувал в хазната, казваш… А другият? А джебчията?
Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:
— За него… не знаех…
Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева й и стяга на коленете.
— А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?
— И до Каел ли съм стигнал? — въздъхнал той. — Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна — а и след малко ще почне наистина да боли.
В следващия миг тя стояла права до него и му рекла:
— Разкажи ми.
В следващия миг той я притискал в снега, но не стягал пръстите си на шията й, а я гледал в очите.
— … Разкажи ми — преглътнала с мъка — … как е било…
Дей отпуснал ръка, после бавно се вдигнал от нея — тя за пръв път видяла с колко болка се движи.
— Ти си по-умна… А на мен много не ми остава. Е, разбрах, че можеш да слушаш — но виж първо.
И запретнал ръкави и показал моравите вадички, що пълзели от мишниците към китките му.
— Гладната чума — издишала тя.
— И за нея си чувала, значи?… Не зная какво ми остава, утре или още година. Жреците казаха, че живея девети живот. А семейните ми ги няма вече десет лета.
Тя го слушала, и само черните й зеници говорели какво й се случва отвътре.
— От храната, приказват жреците — новата, евтината, излъсканата, дето идва от ваш’те земи. Само че не тя погуби моите — тях ги погуби гладът… Дойдоха ония, които са те пратили тебе, донесоха тяхната храна, евтината, излъсканата, донесоха тяхното злато, многото, лъскавото. Не им стигна да купят всичките най-хубави ниви — забрана издадоха, да не гледаме друга храна освен тяхната, да не вземем да ги изтровим. А пък житото им — купиш му семето, изкласи веднъж, засееш го пак — и в новата пролет нищо не никне. Така било безопасно, разправяха. Елате да купите ново.
Тя го слушала, и само бръчката между веждите й издавала какво се надига отвътре.
— А когато не смогвахме повече тук, опитахме в града, като другите. Градът не ни искаше. Не искаше езика ни — признаваше го уж, но хората се отдръпваха, щом ни чуеха. Нищо — ние научихме езика му, волю-неволю. — Последното казал на конфед’ски, какъвто говорел всеки цивилизован човек. — И се оказа, че пак не ни иска… Не искаше обичаите ни… връстниците на сестра ми започнаха да странят от нея в мига, в който върза коси с лико от върба. Не искаше и уменията ни. Грешно било хората да цериш с древни илачи, можело човек да убиеш — така казваха врачовете ви. Грешно било да им казваш къде да копаят за кладенец — така казваха вододайниците ви. И хвърлиха баща ми в тъмница за едно лято; а той, щом се върна вкъщи, не продума и дума за там, доугасна безмълвно…
Тя го слушала; и сълзите не й пречели, само я разтваряли по-цяла за думите.
— И лицата ни не искаше, вашият град. Виж.
Дей разперил криви пръсти на лява ръка.
— Тук ме ритаха. Тука с нож — посочил лявата буза. — „Махай се, смугъл придошлек“ — отново говорел конфед’ски, в дъщкия тая дума я нямало — „връщай се в блатото, дето ти е местото!“… И когато умря и сестра ми… радост бе туй, след седмици на бълнуване и огнени гърчове… се върнах. В блатото. С максимум още година живот… Десет години, девета — десет години така.