Скитникът подаде торбата на едно от момичетата, което от желание почти я изтръгна от ръцете му и вдиша шумно. Другото дете чакаше нетърпеливо и нервно реда си. Лепилото беше любимо забавление на просяците и малолетните проститутки. То беше вълшебното килимче, което ги понасяше като светлина, като перца над покриви, куполи и небостъргачи в далечна страна, без страх и повод за страх, без болка, затвори и сводници. Те оставаха в този рай колкото може по-дълго, лапаха златно грозде и гризяха сочни праскови. Далече от глада и студа преследваха човекоядци, присмиваха се на великани и пъхаха джиновете обратно в бутилката, от която се бяха измъкнали.
Като всички сладостни преживявания, и това си имаше цена. Лепилото разтваряше мембраната на мозъчните клетки, атакуваше нервната система, разрушаваше бъбреците и черния дроб и ги унищожаваше.
– Ще се обадя в полицията – изкрещя Пери по-високо, отколкото се налагаше. Не биваше да казвам това, помисли си тя и викна още по-високо: – Всъщност дъщеря ми вече им се обади. Ще дойдат всеки момент.
Скитникът се изправи, сякаш последвал невидим знак. Движенията му бяха бавни и спокойни. Може би искаше да ѝ даде малко време да си помисли или да ѝ покаже, че онова, което предстои да се случи, няма да е по негова вина.
Двете деца бяха изчезнали. Пери не беше забелязала нито кога, нито къде. Те изпълняваха заповедите на просяка. Той беше султанът на улицата, императорът на боклуците и помийните ями, на всичко нежелано и изоставено – великодушен колекционер. Не чертите, а спотаената му сила ѝ напомни за един човек от миналото, когото си мислеше, че е забравила, и когото беше обичала както никого друг досега.
загледа се в полароидната снимка на земята. Тя беше една от малкото снимки от следването ѝ в Оксфорд и единствената с професор Азър. Не биваше в никакъв случай да я загуби.
В този миг забеляза, че носът на скитника кърви. Гъсти капки кръв капеха на гърдите му. Бяха яркочервени и приличаха на боя. Той се приближи, сякаш не забелязваше стичащата се кръв. Пери чу вик – собствения си вик, непознат за ушите ѝ, когато зърна блясък на метал и острие на нож.
Играчките
Истанбул, 80-те години
Дойдоха късно в петък вечерта. Като сови, тръгнали на лов след падането на черната мантия над града. Майката на Пери си беше легнала след полунощ, тъй като беше готвила един от специалитетите си – агнешко с джоджен, печено на бавен огън, и последна чу тропането на вратата. Докато стане, полицията вече беше в стаята на синовете ѝ. След нахлуването в онази нощ, сякаш не можеше да си прости, Селма загуби здравия си сън завинаги и се превърна в нощна птица.
Въпреки обстойното проучване на всеки един предмет, от поведението на полицаите стана ясно, че са дошли за по-големия брат – Умут. Накараха го да стои в ъгъла и му забраниха дори да вдига очи. Като го видя в това състояние, седемгодишната Пери се нажали толкова много, че почти изпадна в отчаяние. Не беше споделяла с никого, но Умут беше любимият ѝ брат. Очите му бяха големи, пъстри и когато се усмихваше, в ъглите им се появяваха бръчици. Заради голямото чело Умут изглеждаше доста по-мъдър за възрастта си. И той като Пери се изчервяваше лесно, но за разлика от нея беше винаги жизнерадостен и напълно оправдаваше името си, което означаваше надежда. Въпреки разликата в годините, Умут беше много близък със сестра си и понеже много я обичаше, винаги играеше с нея на детските ѝ игри. Правеше се на отвлечен от пиратски кораб прини, на изкусен вълшебник навръх планината Каф или на какъвто герой налагаше поредната игра.
Когато започна да следва инженерна химия, Умут се промени. Пусна си голям мустак като на морж и нареди на стената снимките на хора, които Пери не беше виждала: дядо с побеляла брада, мъж с кръгли очила с телени рамки и бръснато лице, друг мъж с бухнала коса и тъмна барета и една жена с вдигната коса и бяла шапка. Пери го попита кои са, и брат ѝ отвърна:
– Това е Маркс, до него е Грамши, а този с баретата е Че.
– О! – възкликна тя, без да знае що за хора бяха те, но вълнението в гласа му я накара да прояви любопитство. – Ами... жената?
– Това е Роза.
– Иска ми се и аз да се казвам Роза.
Умут се усмихна.
– Твоето име е по-хубаво, но ако искаш, ще ти казвам Роза-Пери. Може и ти да станеш революционер.
– Какво означава "революционер"?